Джефри Арчър - Опасно наследство

— Изтезаващ, разбира се, е стара и почетна професия — продължи Ставински. — Китайците я упражняват вече почти три хиляди години, както вече сам сте се уверили, капитан Скот, и дори вие, британците, сте напреднали доста, откакто използвахте дибата за разпъване на хора. Но този инструмент се оказа доста неподходящ за нашето време. Като имаше това предвид, учителят ми в Москва, професор Мец, измисли нещо малко и просто, така че и човек със средна интелигентност да може да го прилага след краткотрайни указания.

Адам гореше от желание да разбере какво има в кутията, но външно остана безразличен.

— При изтезанията, както и при любовта, капитан Скот, предварителната игра е най-важният фактор. Следите ли мисълта ми, капитане?

Адам се опита да остане все така спокоен и сдържан.

— Все още не отговаряте, капитан Скот, но както вече ви обясних, аз не бързам. Особено като предполагам, че при вашия случай цялата операция ще продължи малко по-дълго от обикновено. Но признавам, че това само ще увеличи наслаждението ми. И въпреки че все още не притежавам Царската икона, аз поне държа в ръцете са единствения човек, който знае къде се намира тя.

Адам продължаваше да мълчи.

— Ще ви попитам само още веднъж, преди да отворя кутията. Къде е Царската икона?

Адам го заплю.

— Не само зле възпитан — отбеляза Ставински, — но и глупав. Много скоро ще ни се молите да ви дадем каквото и да е за пиене. Но все пак няма да знаете какво ви очаква.

Ставински сложи кутията на пода и бавно я отвори. Говореше, сякаш беше фокусник, изправен пред дете.

— Първо ви предлагам шестволтова батерия от никел и кадмий. — Той замълча. — Надявам се да оцените допира с нея. Второ — продължи той, като пак бръкна в кутията — един малък вибрационен генератор. — Той постави правоъгълната метална кутия до батерията. — Трето — две жици с прикрепени в краищата им електроди. Четвърто, две спринцовки; пето, лепило с колодий и най-накрая, тази стъкленица, за която ще стане дума по-късно… Казах „най-накрая“, но в кутията има още две неща, които са ми необходими за втора фаза на нашия малък експеримент, а дори и за трета фаза.

Ставински подреди всички неща пред Адам.

— Признавам, че не изглеждат много — каза Ставински. — Но съм сигурен, че ако напрегнете въображението си, ще се досетите какво може да се постигне с тях. За да могат другарят Романов и полковникът да се насладят на предложения им спектакъл, ще се наложи да добавя някои факти и за самата нервна система. Искрено се надявам, че следите всяка моя дума, капитан Скот, защото само ако жертвата знае, ще може да оцени гениалността на следващите действия.

Адам съжаляваше, че Ставински говори така добре английски. Все още си спомняше много ярко как китайците бяха обяснявали какво ще правят с него, но той не разбираше нищо от езика им. Тогава успяваше да мисли за друго, докато слушаше заплахите им, но все пак накрая се озова за четири часа в хладилник.

— А сега да се върнем към делата — продължи мъжът в сиво. — Ако изпратим малък електрически импулс по жицата, само за частица от секундата той достига усилен до хиляди нервни окончания. Това причинява отвратително усещане — също както когато докоснеш открита жица на включен в мрежата кабел, или простичко казано — преживяваш електрошок. Не е смъртоносен, но е определено неприятен. В Московското училище това се нарича първа фаза, но не е необходимо лично да го изпитате, стига да имате желание да кажете къде мога да намеря Царската икона.

Адам мълчеше.

— Разбирам, че не сте слушали внимателно малката ми лекция, затова се боя, че трябва да преминем от теорията към практиката.

Адам започна да си повтаря наум тридесет и седемте пиеси на Шекспир. Ако го чуеше сега, учителят му по английски щеше да е доволен, че след толкова усилия да втълпи стиховете в главата на небрежния си ученик, Адам сега можеше да цитира без да се замисли, който и да е стих от Шекспир.

„Хенри VI, част първа; Хенри VI, част втора, Хенри VI, част трета, Ричард II…“

Ставински взе тубата с лепило, отвори я и намаза гърдите на Адам.

„Комедия от грешки“, „Тит Андроник“, „Укротяване на опърничавата“…

Руснакът прикрепи двата електрода към лепилото и нави жиците на шестволтовата батерия, която пък беше вързана с миниатюрния вибрационен генератор.

„Двамата веронци“, „Напразни усилия на любовта“, „Ромео и Жулиета“…

Без предупреждение Ставински натисна ръчката на генератора за две секунди и Адам получи шок с напрежение двеста волта. Острата болка, която прониза всяка част от тялото му, го накара да изкрещи. Но това усещане скоро изчезна.