Джефри Арчър - Опасно наследство

Адам съсредоточи погледа си върху една тухла на стената и се опита да се абстрахира от непрекъснатото въртене.

— Полард — каза рязко Романов, — нагласи капитан Скот точно в центъра на стаята. Изглежда е успял да се придвижи няколко сантиметра при опита си да избяга.

Полард постъпи както му наредиха, но първо постла на пода един найлон. После маневрира със стола на Адам, докато го нагласи в средата.

— Благодаря — каза Романов. — Предполагам, че вече познаваш нашия полковник Полард — продължи той. — Естествено, това не е истинското му име и всъщност не е и истински полковник, но винаги е мечтал да бъде и затова веднага се възползвахме с удоволствие от предоставената ни възможност. Всъщност нашият полковник действително е служил в Британската армия като редник. И когато след осемнадесет години я е напуснал, си е бил пак такъв. И въпреки ранения си крак — за нещастие това не се е случило при битка с някой от враговете на Короната — не е успял да получи инвалидна пенсия. По тази причина е живял почти в пълна мизерия. Но, както обясних, той винаги е искал да бъде полковник — продължи Романов. — Добре щеше да го притиснеш с „Дюк ъв Йоркс“ — но тъй като нашият човек е служил в „Грийн Джакетс“, той счете за най-безопасно да сложи тази вратовръзка.

Адам не помести погледа си от стената.

— Признавам, че грешката ни с британското знаме беше небрежност. Но ако обърнеш надолу руското знаме, веднага би направило впечатление, докато това, че така е станало с вашето, може би грешката ни е обяснима. Всъщност Полард трябваше веднага да го забележи; благодарни сме, че и ти обърна внимание на това чак когато вратите на колата бяха здраво заключени.

Романов прекъсна безкрайното въртене и се втренчи в голото тяло на Адам.

— Мисля, че дойде време да те представя на нашия доктор Ставински, който с нетърпение чака да се запознае с тебе, тъй като напоследък нямаше много работа и се бои да не е загубил формата си.

Романов отстъпи крачка назад и Ставински веднага зае мястото му пред Адам. Кутията за пури все още беше пъхната под мишницата му. Адам се втренчи в дребния мъж, който сякаш го преценяваше. Ставински не изглеждаше по-висок от метър и шестдесет. Беше облечен с разкопчана на врата сива риза и безформен сив костюм, които го правеха да прилича на младши чиновник в не особено преуспяваща адвокатска кантора. По наболата му брада се разбираше, че не е очаквал да работи днес. Тънките му устни се разтегнаха в усмивка, сякаш бе стигнал до някакво приятно заключение.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас, капитан Скот — започна Ставински. — Въпреки че сте неочакван гост за посолството ни, вие сте добре дошли. Разбира се, срещата ни може да е много кратка, стига просто да ми дадете едно кратко сведение. Всъщност — той въздъхна леко — искам само да знам къде се намира Царската икона. — Той замълча за момент. — Въпреки това имам чувството, че няма да е много лесно. Прав ли съм?

Адам не отговори.

— Това не ме изненадва особено. Предупредих другаря Романов, че след хвалебственото описание, което ви направи, ще бъде излишно да си губим времето със серия въпроси. Все пак, трябва да спазя обичайната процедура за такива случаи. Ще се уверите, че и руснаците се придържат към правилата също като британците. Може да сте се чудили — добави Ставински, сякаш се беше сетил в момента, — защо човек, който не пуши, ще носи кутия хавански пури?

Изчака за отговор, но като не получи такъв, продължи:

— А, няма изгледи да говорим. Разбирам, че не ви е за първи път. Тогава ще продължа още малко да си говоря сам. В Московския университет специалността ми беше химия, но аз специализирах в една особена област.

Адам не прояви никакъв интерес, тъй като не искаше да си припомня най-лошите си дни в ръцете на китайците.

— Малко хора на Запад осъзнават, че ние, руснаците, сме пионери в една област: първи създадохме на университетско ниво катедра за научно водене на разпит — с професорско ръководство и няколко асистенти. Казаха ми, че все още няма такава в Оксфорд или Кеймбридж. Но Западът продължава да прилага донкихотовските възгледи за стойността на живота и правата на личността. Както може би предполагате, само определени хора от университета знаеха за съществуването на тази катедра, а още по-малко можеха да се запишат студенти, тъй като я нямаше в учебната програма. Но тъй като вече бях член на Първи отдел, беше естествено да усвоя тънкостите на изтезанията. Аз съм обикновен човек — продължи Ставински — и преди не съм проявявал особен интерес към научната работа, но щом разбрах за „кутията от пури“, за една нощ се превърнах в усърден и заинтересован ученик. Не можех да не дам воля на желанието си да експериментирам. — Той замълча, за да види какъв ефект са произвели думите му върху Скот, но с разочарование забеляза същия безразличен поглед.