Джефри Арчър - Опасно наследство

И понеже въображаемите грехове на бащите неизбежно се стоварват върху следващото поколение, аз мисля, че ти не бива да изпитваш моите угризения. Следователно, ако има нещо, което да се спечели от съдържанието на този плик, то нека майка ти първа се възползва от него, без обаче да знае какъв е произходът на това богатство.

Наблюдавах те с гордост как израстваш и напредваш и на теб разчитам да вземеш правилно решение.

Ако пък изпитваш някакви съмнения относно отварянето на плика, унищожи го и не мисли повече за това.

Ако го отвориш и откриеш, че целят да те замесят в някакви безчестни дела, то отърви се незабавно от него.

Бог да те благослови.

Твой любящ баща,

Адам прочете още веднъж писмото и осъзна какво огромно доверие е изпитвал баща му към него. Сърцето му заби силно, когато прецени как недомлъвките и инсинуациите на второстепенни хора са съсипали живота на баща му. Същите тези хора успяха да спрат преждевременно и неговата собствена кариера. Адам прочете за трети път посланието, сгъна го грижливо и го постави обратно в плика. После взе втория плик от масичката. Думите „Полковник Джералд Скот“ бяха изписани с отривисти и поизбелели букви.

Адам извади гребен от вътрешния си джоб и го пъхна в ъгъла на плика. Започва бавно да го разрязва. Малко се поколеба и после извади два избелели листа. Единият се оказа писмо, а другият приличаше на някакъв документ. В горния край на листа изпъкваше пречупеният кръст, а под него беше напечатано: „Райхсмаршал Херман Гьоринг“. Ръцете на Адам затрепериха, когато прочете първия ред.

Писмото започваше: „Многоуважаеми г-н полковник“.

Когато видяха черната лимузина „Чайка“ да излиза от Кремъл през прохода на Спаската кула, двамата часови в маскировъчни униформи застанаха мирно и взеха за почест. Пронизителното изсвирване на клаксона подсказа, че Юрий Еимович Заборски няма да спира никъде по обратния път към площад „Дзержински“.

Заборски машинално докосна периферията на черната си филцова шапка като за поздрав, но мислите му бяха другаде. Докато колата трополеше по паветата, той дори не погледна дългата като змия опашка от хора, които се бяха наредили от Мавзолея на Ленин до края на Червения площад. Без съмнение предстоеше му да вземе първото и най-важно решение: кой от двамата му главни оперативни работници да оглави екипа за откриването на Царската икона. Той продължи да обмисля въпроса, докато шофьорът му го караше през Червения площад, край сивата фасада на ГУМ и после наляво по улица „Куйбишев“.

Още като си тръгваше от генералния секретар, председателят на Държавна сигурност беше набелязал само двама. Валчек или Романов — на кого от двамата да се спре? При нормални обстоятелства би обмислял решението си поне една седмица, но двадесети юни като краен срок му отнемаше тази възможност. Той знаеше, че трябва да направи своя избор дори преди да стигне до кабинета си.

Колата премина още един светофар покрай Министерството на културата и влезе в улица „Черкаска“, оградена с внушителни сиви еднотипни сгради. Продължаваха да се движат по специалното вътрешно платно, което се използваше само от висши партийни служители. Много се беше смял навремето, когато разбра, че в Англия също планират такива транспортни платна, но по тях щели да се движат само автобуси.

Колата спря рязко пред управлението на КГБ. Шофьорът заобиколи бързо и отвори черната врата, та началникът му да излезе. Но от това, че бяха изминали трите километра за по-малко от четири минути, нямаше полза. Заборски не помръдна. Той рязко променяше решенията си, но вече го беше направил на два пъти, докато идваха от Кремъл. Знаеше, че може да разчита на когото и да е от сътрудниците си да извърши черната работа, но му трябваше някой с нюх, който да насочва бюрократите и академиците и да му докладва.

Професионалната му интуиция го караше да избере Юрий Валчек, който бе доказано честен и предан служител на държавата. Освен това той бе един от началниците на отдели с най-голям стаж.

Бавен, последователен и надежден, Валчек беше работил цели десет години като действащ агент, преди да премине на административна служба.

За разлика от него Алекс Романов бе имал блестящи прояви като оперативен работник, но те често се обезценяваха от липсата на лична преценка. Двадесет и девет годишен, той безспорно бе най-младият и най-амбициозният от елитните сътрудници на Заборски.