Джефри Арчър: Опасно наследство

Най-големият му успех бе постигнат в серията надбягвания през пресечена местност. Цели две години запъхтените кадети от Крануел и Дартмут виждаха само опръскания му с кал гръб. Адам беше все пред тях и накрая стана междувойскови първенец. Стана и шампион по бокс средна категория, въпреки че един нигерийски кадет му счупи носа още в първия рунд на финалния мач. Нигериецът обаче сгреши — допусна, че борбата вече е приключила.

През 1956 година Адам се нареди на девето място по заслуги във випуска си, но тъй като всички знаеха качествата му на водач и личния му пример в извънкласните занимания, никой не се изненада, че го наградиха със Сабята на честта.

От този момент Адам не се съмняваше, че ще следва пътя на баща си и ще командва полк. Скоро след като получи редовното си назначение, синът на полковника бе приет в Кралския Уесекски полк, където бързо спечели уважението на войниците и стана популярен сред онези офицери, които не се занимаваха със сплетни. Като тактически офицер той нямаше равен на себе си, а проявите му в бойните учения доказаха, че е наследил смелостта на баща си. Въпреки това, когато шест години по-късно Военното министерство публикува в „Лондон газет“ имената на онези лейтенанти, които са повишени в чин капитан, лейтенант Адам Скот не беше сред тях. Другарите му не скриха непресторената си изненада, но старшите офицери не казаха нищо. За Адам ставаше все по-ясно, че няма да му разрешат да компенсира каквото и да е провинение, вменено на баща му.

В края на краищата Адам беше произведен в чин капитан, но чак когато се отличи в ръкопашния бой срещу прииждащите вълни китайски войници в Малайската джунгла. Когато комунистите го хванаха и затвориха, той понесе такива изтезания и изолация, за които никаква предварителна подготовка не би му помогнала. Осем месеца по-късно той избяга от затвора и когато се върна на фронтовата линия, разбра, че са го наградили посмъртно с Кръст за храброст.

Когато двадесет и девет годишният капитан Скот издържа изпита си, но въпреки това не получи място в генералщабната академия, той осъзна, че не може повече да се надява, че в бъдеще ще командва полка. Адам подаде оставка, без да му се налага да измисля, че го прави заради нуждата да спечели повече пари.

Докато течаха последните му месеци на служба в полка, Адам разбра от майка си, че на баща му му остават да живее само още няколко седмици. Реши да не му казва за оставката. Не искаше баща му да разбере на смъртното си легло за позора, станал част от ежедневието на сина му, защото бе уверен, че той би обвинил единствено себе си.

Адам стигна предградията на Лондон и мисълта му отново се върна към проблема, който го измъчваше напоследък — да си намери доходна работа. Вече месец и половина беше безработен и за това време по-често беше събеседвал с управителя на банката, за да моли за кредит, отколкото с перспективни работодатели. Вярно че имаше уговорена още една среща в Министерството на външните работи, но бе впечатлен от нивото на другите кандидати и усещаше колко му липсва университетската квалификация. Все пак той почувства, че първото събеседване мина добре, зарадва се, когато разбра колко много бивши офицери работят в министерството. А когато научи, че председателят на комисията също има Кръст за храброст, Адам предположи, че едва ли преценяват способностите му за канцеларска работа.

Докато завиваше с мотора по Кингс Роуд, Адам още веднъж опипа плика във вътрешния джоб на якето си. Надяваше се Лорънс да не се е върнал още от банката. Не че можеше да се оплаче: старият му съученик беше щедър и Адам плащаше само четири лири седмично за хубавата си стая в просторния апартамент.

— Когато те направят посланик, можеш да плащаш и повече — беше му казал Лорънс.

— Сякаш че чувам някой Ракмън — върна му го Адам и се ухили на човека, от когото се възхищаваше много, докато бяха заедно в „Уелингтън“. Лорънс, за разлика от него имаше успех във всичко — изпити, работа, спорт, жени, особено жени. Никой не се изненада, когато той влезе в университета и стана отличник по философия, политика и икономика. Но когато реши да се захване с банкерство, познатите му просто не можаха да повярват — Лорънс за пръв път се заемаше с нещо толкова скучно.

Адам паркира мотора си до тротоара на Айфилд Роуд. Знаеше, че ще трябва да продаде и него, както стария морис, ако от работата му във Външното министерство не излезе нищо. Докато се качваше към апартамента, се размина с едно момиче, което се обърна да го погледне още веднъж, но той не забеляза. Изкачи стълбите по три наведнъж, стигна до петия етаж и тъкмо пъхаше ключа си в секретната брава, когато някой отвътре извика: