Джефри Арчър: Опасно наследство

Адам се размърда неспокойно в стола си, предусещайки, че формалностите привършват. Чувстваше, че би било добре да излязат по-бързо от тази студена и мрачна кантора.

Господин Холбрук вдигна още веднъж поглед и се изкашля така, сякаш му предстоеше да обяви кой наследява картина на Гоя или диамантите на Хабсбургската империя. Повдигна очилата над носа си и отново погледна втренчено последния параграф от завещанието на своя покоен клиент. Тримата наследници от семейство Скот седяха мълчаливо. „Какво ли би могъл да добави?“ — мислеше Адам.

Каквото и да беше, явно адвокатът дълго беше обмислял последната част от завещанието, защото изричаше думите както би го направил добре рецитиращ актьор и само веднъж погледна текста.

— „Също така оставям на сина си — господин Холбрук спря за момент — приложения към завещанието плик. — Адвокатът го повдигна и го показа. — Мога само да се надявам, че ще му донесе повече щастие, отколкото на мен. Ако реши да отвори писмото, нека го направи при условие да не разкрива съдържанието му на който и да е друг човек.“

Адам вдигна очи към сестра си, но тя очевидно беше объркана като него и само поклати леко глава. После хвърли поглед и към майка си, която изглеждаше шокирана. Дали от страх, или от мъка, Адам не можа да прецени.

Без да каже дума повече, господин Холбрук подаде пожълтелия плик на единствения син на полковника.

Всички в стаята продължаваха да седят, без да знаят какво следва да направят. Господин Холбрук най-после затвори тънката папка, озаглавена „Полковник Джералд Скот, носител на Орден за особени заслуги, Кавалер на Ордена на Британската империя и удостоен с Кръст за храброст“, бутна назад стола си и се приближи бавно до вдовицата. Ръкуваха се и тя каза:

— Благодаря ви.

Адам си помисли, че любезността е малко преувеличена, защото единственият човек в тази стая, който беше извлякъл някаква полза конкретно от тази сделка, бе господин Холбрук, пък и ползата всъщност беше за „Холбрук и Гаскойн“.

Адам стана и отиде бързо до майка си, която тъкмо питаше:

— Ще пиете ли чай с нас, господин Холбрук?

— Страхувам се, че не, скъпа госпожо — започна адвокатът, но Адам не си направи труда да го слуша по-нататък. Явно таксата не беше достатъчно висока, за да може господин Холбрук да отдели от времето си за чай.

След като напуснаха кантората и Адам се увери, че майка му и сестра му са се настанили удобно на задната седалка на семейния „Морис Майнър“, той седна зад волана. Беше паркирал до кантората на господин Холбрук в средата на Хай стрийт.

„Все още няма жълта маркировка по улиците в Апълшо“ — помисли той.

Преди да запали колата, майка му реалистично предложи:

— Ще трябва да се отървем от нея. Сега не мога да си позволя да я поддържам. Не и при шест шилинга за галон бензин.

— Нека не се безпокоим за това днес — каза Маргарет утешително, но по гласа й личеше, че счита майка си за права. — Чудя се какво може да има в този плик, Адам — добави тя с желание да смени темата.

— Без съмнение подробни инструкции къде да вложа петстотинте си лири — пошегува се брат й, опитвайки се да подобри настроението им.

— Не проявявай неуважение към мъртвите — каза майка му, но лицето й възвърна изплашения си вид. — Бях помолила баща ти да унищожи този плик — добави тя почти шепнешком.

Адам сви устни — осъзна, че това сигурно е пликът, причинил единствената кавга между родителите му, на която той бе свидетел преди години. Още помнеше как, няколко дни след като се беше върнал от Германия, баща му говореше ядосано на висок глас:

— Трябва да го отворя, не разбираш ли? — настояваше той.

— Никога — беше отговорила майка му. — Поне това ми дължиш след всичките жертви, които съм направила.

Повече от двадесет години бяха изминали от този спор и той никога не чу да говорят отново за това. Веднъж беше споменал за случката на сестра си, но тя изобщо не знаеше за какво биха могли да се карат.

Когато стигнаха разклона в края на Хай стрийт, Адам натисна спирачките, зави надясно и продължи извън селото почти миля по криволичещия път, докато стигнаха до портата на къщата си. Адам спря, слезе и я отвори. Алеята минаваше през спретната морава и стигаше до малка къща с едновремешен покрив.

— Сигурна съм, че трябва да се връщаш в Лондон — бяха първите думи на майка му, когато влязоха в гостната.

— Не бързам, майко. Няма нещо, което да не може да почака до утре.

— Както желаеш, скъпи, но не трябва да се безпокоиш за мен — продължи майка му и вдигна поглед към високия млад мъж, който й напомняше толкова много за Джералд. Ако не беше леката вдлъбнатина на носа му, той би изглеждал толкова добре, колкото и съпругът й навремето. Същата черна коса и тъмнокафяви очи, същото открито, честно лице, дори същият добронамерен израз към всеки, когото погледне. Но най-вече същите високи нравствени изисквания, които ги доведоха до сегашното им положение. — Каквото и да се случи, Маргарет ще се погрижи за мен — добави тя.