Джефри Арчър: Опасно наследство

Между главните нацисти, с които общувах ежедневно, беше и райхсмаршал Херман Гьоринг. За разлика от другите трима офицери, които вече споменах в писмото си, той предизвика ненавистта ми още когато го видях за първи път. Държеше се арогантно и надменно, без да се срамува от варварствата, които беше извършил по време на войната. До края не промених мнението си за него. Понякога дори се чудех как сдържам нервите си в негово присъствие.

Гьоринг поиска лична среща с мен в нощта преди екзекуцията си. Беше понеделник и аз все още си спомням всичко толкова ясно, сякаш бе вчера. Получих молбата точно когато сменях майор Владимир Коски от руския караул. Всъщност Коски лично ми връчи писмената молба. Проверих охраната, оформих обичайните документи и се отправих заедно с дежурния ефрейтор към килията на райхсмаршала. Гьоринг стоеше мирно до малкото ниско легло и козирува, когато влязох в стаята. Винаги потрепервах при вида на боядисаната в сиво тухлена килия.

— Искали сте да ме видите? — казах аз.

Никога не можах да се обърна към него с името или чина му.

— Да — отвърна той. — Много любезно от ваша страна да дойдете лично, полковник. Просто искам да предам последното желание на осъден на смърт. Ще може ли ефрейторът да ни остави сами?

Представих си, че ще ми каже нещо дълбоко лично и помолих охраната да почака отвън. Нямах представа какво би вълнувало човек, на когото му остават само часове до смъртта, но когато вратата се затвори, той отново отдаде чест и ми подаде плика, който сега притежаваш ти.

Аз го взех, а той каза само:

— Ще бъдете ли така добър да не го отваряте, докато не изпълнят присъдата ми утре? — После добави. — Мога само да се надявам, че това ще компенсира каквото и да е обвинение, което би могло по-късно да се стовари върху вас.

Нямах представа за какво намеква и предположих, че това се дължи на някакво психическа нестабилност. През последните си дни много от затворниците ми се доверяваха и виждах как повечето от тях бяха на ръба на лудостта.

Адам спря и размисли как ли би постъпил при подобни обстоятелства. После реши да продължи с четенето и да открие дали бащата и синът биха се държали по един и същ начин.

Все пак последните думи, които Гьоринг ми каза, едва ли звучаха безсмислено. Бяха съвсем ясни.

— Бъдете сигурен. Това е шедьовър — не го подценявайте.

После той запали една пура и се отпусна, сякаш си почиваше след обилна вечеря в клуба. Тогава всички имахме различни предположения за това кой му внася тайно пури и същевременно се чудехме какво ли се изнася по същия начин.

Сложих плика в джоба на куртката си и заедно с ефрейтора тръгнахме по коридора. Проверихме дали всички останали килии са заключени за през нощта. Когато проверката приключи, аз се върнах в канцеларията си. Нямах никакви непосредствени задължения и затова седнал да си напиша рапорта. Оставих плика в джоба на униформата си с намерение да го отворя веднага на другата сутрин след екзекуцията на Гьоринг. Тъкмо проверявах заповедите за деня, когато ефрейторът се втурна в стаята, без да чука. „Гьоринг, сър, Гьоринг“ — викаше безумно той. Погледнах уплашеното му лице и не попитах за подробностите. И двамата изтичахме обратно към килията на райхсмаршала.

Гьоринг лежеше по очи върху леглото. Обърнах го и видях, че е мъртъв. В последвалата суматоха съвсем забравих за писмото. След няколко дни от аутопсията се разбра, че е отровен, съдът заключи, че капсулата с цианида, открит в тялото му, е била поставена в някоя от пурите.

Тъй като аз последен го бях видял лично, слуховете бързо свързаха моето име със смъртта му. Разбира се, в тези предположения нямаше нищо вярно. Защото аз нито за миг не се съмнявах, че съдът е произнесъл справедлива присъда — той наистина заслужаваше да бъде обесен заради ролята си във войната.

Бях много огорчен от непрекъснатите подмятания, че съм внесъл пурите и така съм помогнал на Гьоринг да умре по-лесно. При тези обстоятелства като че ли най-почтено беше да се оттегля, защото не исках да се опетнява повече името на полка. По-късно през същата година се завърнах в Англия и реших най-после да изхвърля старата униформа. И тогава пак попаднах на този плик. Когато обясних на майка ти всички обстоятелства по инцидента, тя ме помоли да го унищожа. Смяташе, че вече е донесъл достатъчно беди на семейството ни и дори в него да се посочва кой е отговорен за убийството на Гьоринг, тези сведения едва ли ще донесат някаква полза. Съобразих се с нейните желания и не отворих плика. Не можех и да го унищожа, защото все си спомнях последните думи на Гьоринг за някакъв шедьовър. Така че го скрих сред личните си документи.