Джефри Арчър: Опасно наследство

— Отключено е!

— По дяволите! — каза Адам под нос.

— Как мина? — попита го Лорънс, когато той влезе в гостната.

— Добре, според мен — усмихна се Адам на съквартиранта си, без да е сигурен какво друго може да добави в такъв случай.

Лорънс вече беше сменил дрехите, с които ходеше на работа в Сити, и беше облякъл сако и панталон от мек вълнен плат. Беше малко по-нисък и набит от Адам, с остра руса коса, голямо чело и замислени сиви очи, които сякаш винаги гледаха изпитателно.

— Толкова се възхищавах на баща ти — каза Лорънс. — Особено защото смяташе, че всички трябва да сме „на ниво“ като него.

Адам още помнеше как с притеснение представи Лорънс на баща си по време на Годишния акт. Те веднага станаха приятели. Но тогава Лорънс не беше от тези, които се интересуват от слухове.

— Ще можеш да станеш рентиер със семейното богатство, нали? — закачи го Лорънс.

— Само ако в подозрителната ти банка са намерили начин да обърнат за няколко дни петстотин лири в пет хиляди.

— Невъзможно засега, стари приятелю. Харолд Уилсън отдавна е замразил заплатите и цените.

Адам погледна приятеля си и се усмихна. Въпреки че сега беше по-висок от него, все още си спомняше ония години, когато Лорънс му приличаше на великан.

— Пак си закъснял за час, Скот — казваше често той, когато Адам се промъкваше край него в коридора.

Адам с нетърпение чакаше момента, когато ще може да върши всичко с такава лекота и превъзходство. А може би Лорънс просто беше изключителен? Костюмите му винаги изглеждаха добре изгладени, обувките му лъщяха, косата му никога не беше разрошена. Адам все още не проумяваше как приятелят му постига всичко с такава лекота.

Адам чу да се отваря вратата на банята и погледна Лорънс въпросително.

— Каролин е — прошепна Лорънс. — Мисля, че ще остане и през нощта.

Каролин влезе в стаята и Адам й се усмихна срамежливо. Беше висока и красива. Дългата й руса коса падаше до раменете, но всъщност онова, което караше повечето мъже да не могат да откъснат очите си от нея, беше безупречната й фигура. Как успяваше Лорънс?

— Искаш ли да похапнем някъде заедно? — попита Лорънс и прегърна Каролин. Гласът му изведнъж прозвуча прекалено дружелюбно. — Открих един наскоро отворен италиански ресторант на Фулам Роуд.

— Може да дойда по-късно — каза Адам, — имам да проверя още един-два документа от днес следобед.

— Остави подробностите по наследството си, моето момче. Ела с нас да видиш какво удоволствие е да се натъпчеш със страхотни спагети.

— Да не са ти оставили купища парички? — попита Каролин и гласът й беше толкова префърцунен, че никой не би се изненадал да научи, че е начинаеща актриса.

— Не и като се има предвид настоящото превишаване на кредита ми.

— Е, ела по-късно, ако откриеш, че е останало за порция макарони! — разсмя се Лорънс и смигна на Адам — обичайният му знак „да си излязъл от апартамента, когато се върнем, или поне стой в стаята си и се преструвай на заспал“.

— Да, ела наистина — заприглася Каролин, сякаш наистина го искаше. Кафявите й очи се задържаха върху Адам, докато Лорънс я водеше решително към вратата.

Адам не помръдна от мястото си, докато не се увери, че пронизителният й глас се чува все по-слабо надолу по стълбището. Оттегли се доволен в стаята си и се заключи отвътре. Седна на единствения удобен стол, който притежаваше, и измъкна от вътрешния джоб на якето плика от баща си. Беше от добре познатите му луксозни канцеларски материали, които баща му използваше винаги — набавяше си ги от „Смитсън“ на Бонд стрийт на почти двойна цена от тази в местната книжарница на У. Х. Смит. С равния си калиграфски почерк баща му бе изписал „Капитан Адам Скот, носител на Кръст за храброст“.

Ръката на Адам леко трепереше, докато изваждаше съдържанието на плика: вътре имаше писмо с характерния почерк на баща му и един по-малък плик, стар и пожълтял от времето. Мастилото беше избеляло и трудно се разбираше какъв е бил цветът му, а непознатата ръка бе изписала: „Полковник Джералд Скот“. Адам остави плика на масичката до себе си, отвори писмото на баща си и зачете. Нямаше дата.

Скъпи Адам,

През годините навярно си чул най-различни предположения за неочакваното ми оттегляне от полка. Повечето от тях ще да са били нелепи, други клеветнически, но аз счетох за по-добре да си замълча. Все пак чувствам, че ти дължа по-пълно обяснение и ще го направя с това писмо.

Както знаеш, преди да се откажа от службата, бях назначен в Нюрнберг от ноември 1945 до октомври 1946 година. След четиригодишна строева служба ми бе възложено да ръководя Британския отдел, който отговаряше за всички нацистки офицери, съдени за военни престъпления. Въпреки че американците бяха поели всички задължения, аз опознах доста добре задържаните офицери и дори толерирах някои от тях — особено Хес, Дьониц и Спиър. Често съм се чудил как биха се отнасяли с нас германците, ако бяхме на тяхното място. Такива възгледи бяха немислими по онова време. Онези, които нямаха склонност да се позамислят над нещата, често окачествяваха такова поведение като „Побратимяване“.