Джефри Арчър - Опасно наследство

— Тогава ще ми трябват милиарди, така ли? — попита Романов.

— Не, не, не. Трябва да подходим към проблема от различна гледна точка. Бракониер не се залавя със заешко задушено.

— Но ако швейцарците не се трогнат от предложението за огромни суми, тогава какво ще ги раздвижи?

— Ами например обикновеното предположение, че банката им е използвана за престъпна дейност — каза директорът.

— Но… — започна Романов.

— Нека да обясня. Вие казвате, че Царската икона, която виси в Зимния дворец, не е оригиналът, а копието. Хубаво копие, нарисувано преди двадесети век от придворен художник, но все пак само копие. Защо тогава да не обясним лично на всяка от четиринадесетте банки, че след усилено разследване имаме основание да вярваме, че едно от най-ценните национални съкровища е заместено с копие и се предполага, че оригиналът е в тяхната банка? И за да не се предизвика дипломатически скандал — нещо, което всеки швейцарски банкер желае да избегне на всяка цена — в името на добрите отношения те навярно биха проверили и сейфовете си за предмети, които не са потърсени повече от двадесет години.

Романов погледна възрастния мъж право в очите, осъзнавайки защо Посконов е преживял толкова „чистки“:

— Дължа ви извинение, другарю Посконов.

— Не, не. Всяка професия си има своите малки тайни. Сигурно и аз бих се объркал във вашия свят, както вие в моя. Сега ще ми позволите да се свържа с всеки от директорите в този списък и да им кажа истината — стока, с която съм свикнал да търгувам, въпреки че за колегите ви тя не е много позната — а именно, че подозирам, че Царската икона е в тяхната банка. Повечето от тях няма да са склонни да задържат шедьовъра, ако повярват, че по този начин извършват престъпление спрямо суверенна държава.

— Да не подценяваме и спешността — каза Романов.

— Същият сте като дядо си — повтори Посконов. — Така да е. Ако можем да ги открием, ще говоря с всеки още днес. Поне това да е предимството ни пред останалата част от света, която се събужда след нас. Бъдете сигурен, че ще се свържа с вас веднага щом имам новини.

— Благодаря ви — каза Романов и стана да си ходи. Понечи да добави: „Много ни помогнахте, така ще кажа на председателя“. Обикновено го казваше при такива обстоятелства, но сега се въздържа. Беше сигурен, че Посконов няма да се трогне.

Директорът на Госбанк затвори вратата след него, отиде до еркерния прозорец и проследи как Романов изтича надолу по стъпалата към чакащата го кола. „Не бих могъл да ти осигуря сто милиона в злато точно сега, дори и генералният секретар да беше наредил — помисли той. — Съмнявам се дали имам дори десет милиона долара в злато в сейфовете. Генералният секретар вече ми нареди да прехвърлям всеки наличен грам в Нюйоркската банка. Но ходът му беше така «умно» прикрит, че ЦРУ знаеше за депозита само един час след прехвърлянето. Трудно е да скриеш седемстотин милиона долара в злато дори и в Америка. Опитах да му кажа. — Директорът наблюдаваше как колата на Романов се отдалечава. — Разбира се, ако ти четеше не само «Правда», но и «Уошингтън пост», както правеше дядо ти, вече щеше да знаеш за това.“

Той се върна на бюрото и провери имената на четиринадесетте банки. Веднага разбра на коя трябва да се обади.

Адам излезе от „Татърсола тавърн“ на ъгъла на Найтсбридж Грейн и се отправи покрай хотел „Хайд парк“ към Кралския яхтклуб „Темза“.

Външно министерство беше избрало необичайно място за провеждане на събеседването, но нали досега всичко, свързано с молбата му за работа, бе загадъчно.

Пристигна няколко минути по-рано и попита бившия сержант от Морския флот, който беше на вратата, къде се провеждат срещите.

— На шестия етаж, сър. Вземете асансьора в ъгъла и се обадете горе на рецепцията.

Адам натисна едно копче и зачака асансьора. Вратите се отвориха бързо и той пристъпи вътре. Един пълен, очилат мъж, приблизително на неговата възраст (от външния му вид личеше, че никога не се отказва от десерт) го последва с доста по-забавени крачки. Адам натисна шестия бутон. Никой от двамата не проговори до шестия етаж. Възпълният мъж излезе от асансьора пръв.

— Казвам се Уейнрайт — информира той момичето на регистратурата.

— Да, сър — каза то. — Малко сте подранили, но седнете ей там. — Момичето посочи един стол в ъгъла, после погледът му се премести върху Адам и то се усмихна.

— Скот — информира я той.

— Да, сър — повтори тя. — Бихте ли отишли при другия господин. Ще трябва да изчакате.