Джефри Арчър - Опасно наследство

— Само тапа? — каза Романов.

— Е, през 1929 година имаше добра реколта грозде — отбеляза директорът.

— А петият? — запита Романов.

— Подозирам, че това ще е първият ни пробив — продължи Посконов и посочи папката пред себе си. После оправи очилата си с показалеца на дясната ръка и продължи: — Господин Дитер Бишов от „Бишов и сие“ — той погледна госта си, сякаш Романов може да знае името — е един почтен мъж, с когото съм имал сделки много пъти в миналото. Естествено той е „почтен“ според западните стандарти — добави директорът, който очевидно беше в добро настроение. — Та Бишов е попаднал на нещо, оставено в банката през 1938 година. Без съмнение е икона, но той няма как да разбере дали е тази, която търсим.

Романов подскочи от вълнение.

— Тогава по-добре да отида да видя сам. Мога да излетя още днес.

— Самолетът, който ви трябва, излита от летище „Шереметиево“ чак в четири и тридесет и пет. За всеки случай съм запазил две места.

— Две? — попита Романов.

— Естествено, ще е необходимо да ви придружава експерт, освен ако знаете значително повече за иконите, отколкото за банковото дело — добави Посконов. — Също така си позволих да запазя места за полета на „Суис еър“. Никога не бива да летите с „Аерофлот“, освен ако е неизбежно. Откакто е основан, е успял да постави само един рекорд в областта на авиацията — а именно, най-много загинали пасажери за миля полет. А един банкер никога няма да се откаже от явните преимущества. Уредил съм ви среща с господин Бишов утре сутринта в десет, освен ако нещо спешно ви задържи в Москва, другарю.

Романов се усмихна.

— Забелязах от списъка ви, че никога не сте работили в Швейцария — каза възрастният мъж самодоволно. — Препоръчвам ви да отседнете в хотел „Сен Готар“, докато сте в Цюрих. Жак Понтен ще се погрижи отлично за вас. Швейцарците никога не са държали на народността, а само на валутата. И така, това е моят принос до днес. Ще се обадя веднага щом двамата странстващи директори се върнат в Швейцария следващия понеделник.

— Благодаря ви — каза Романов. — Ще ми позволите ли да добавя колко високо оценявам усърдието ви?

— За мен е удоволствие, другарю. Нека да кажем, че дължа една услуга на дядо ви, а някой ден навярно ще откриете, че вие също ми дължите услуга.

Романов се опита да проумее какво означават думите на възрастния мъж. Но не можа да открие нищо по лицето на Посконов и си тръгна, без да каже нито дума повече. Все пак, докато слизаше по широката мраморна стълба, Романов отново и отново премисляше на какво се дължи тази сантименталност у Посконов. Знаеше, че директорът няма да информира без причина един офицер от КГБ за старите си познанства.

Когато се върна на площад „Дзержински“, секретарят го информира, че помощникът на господин Бишов се е обаждал от Цюрих и е потвърдил срещата с директора в десет на другата сутрин. Романов го помоли да се обади на управителя в хотел „Сен Готар“ и да резервира две стаи.

— О, и потвърдете полета ми със „Суис еър“ — добави той и се качи два етажа по-горе, за да осведоми председателя на КГБ за срещата си с шефа на Госбанк.

— Благодаря на Бога — каза първо Заборски. — Вярно, че остават само девет дни, но поне ще има какво да кажа на генералния секретар, като се обади нощес.

Романов се усмихна.

— Успех, другарю. Нашето посолство ще откликне на всички ваши нужди. Да се надяваме горещо, че ще можете да върнете шедьовъра в Зимния дворец.

— Ако е в банката, до утре вечерта ще бъде в ръцете ви — каза Романов и излезе усмихнат от кабинета.

Петрова го очакваше.

— Викали сте ме, другарю.

— Да, отиваме в Цюрих. — Романов погледна часовника си. — След три часа. Полетът и стаите са вече резервирани.

— На името на господин и госпожа Шмит, без съмнение — каза любовницата му.

Адам излезе от събеседването почти сигурен в успеха си. Накрая председателят го беше попитал дали ще е на разположение след седмица за пълен медицински преглед. Адам беше отговорил, че не вижда какво може да му попречи. Надяваше се, че възможността да служи в Министерството на външните работи ще се сбъдне.

В чакалнята Уейнрайт му върна листа.

— Много благодаря — каза Адам и без да го погледне го сложи във вътрешния си джоб, за да изглежда безразличен към съдържанието му.

— Как беше, приятелю? — нетърпеливо попита новият му познат.

— Без затруднения за човек, който има в снаряжението си немски, френски, испански и италиански — увери го Адам. — Все пак, успех!