Джефри Арчър - Опасно наследство

— Значи ще ям собствените си кренвирши — каза тя и се засмя.

Смяха се много през цялата вечер и Адам научи за живота й в Германия, за семейството й и за работата й в Лондон през ваканцията. Хайди беше студентка в Майнц.

— Родителите ни ми разрешиха да дойда в Англия само защото брат ми вече е в Лондон — това помага на езиковата ми подготовка. А сега, Адам, бих желала да разбера с какво се занимаваш, когато не „хващаш“ момичета от магазина за хранителни стоки.

— Бях девет години в армията, а сега се надявам да постъпя във Външно министерство.

— С каква правоспособност, ако това е точният израз? — попита Хайди.

— Изразът е точен, но не съм сигурен, че знам точния отговор — каза Адам.

— Когато някой каже така за Външните служби, обикновено се разбира, че е шпионин.

— Наистина не знам какво се разбира, ще ми кажат чак следващата седмица. Във всеки случай не вярвам от мен да излезе много добър шпионин. А ти какво ще правиш, когато се върнеш в Германия?

— Ще приключа последната си година в университета и после се надявам да си намеря работа като телевизионен журналист.

— А Йохен? — попита Адам.

— Като се върне вкъщи, ще работи с баща ми като юрист.

— Докога ще сте в Лондон? — неочаквано за себе си попита той.

— Още два месеца — каза тя. — Ако понеса работата.

— Защо продължаваш да работиш, щом е толкова неприятно?

— Няма по-добър начин да провериш английския си, отколкото с нетърпеливи купувачи, които говорят с различни акценти.

— Надявам се да останеш целите два месеца — каза Адам.

— Аз също — отговори с усмивка тя.

Когато Йохен дойде — точно в единадесет — Адам и Хайди миеха съдовете.

— Благодаря за интересната вечер — каза тя, докато изтриваше ръцете си.

— Неточна дума — смъмри я Йохен. — Мисля, че не „интересна“. Може би прекрасна, възхитителна, приятна, но не интересна.

— Беше всичко това — каза Адам, — но също беше и интересна.

Тя се усмихна.

— Мога ли да дойда да купя още кренвирши утре?

— Ще се радвам — каза Хайди, — но този път не задържай повече кисели стари жени заради преводите си. Впрочем не си ми казал защо ти трябваше превода на този странен откъс. Кой е този Розенбаум и какво и на кого е оставил?

— Може би следващия път — малко смутено каза Адам.

— Следващия път можете сам да доведете сестра ми вкъщи — каза Йохен и здраво разтърси ръката му.

След като Хайди си замина, Адам седна и допи последната чаша вино. Отдавна не беше прекарвал такава прекрасна, щастлива, възхитителна, приятна и интересна вечер.

Черната лимузина, паркирана в зоната за високопоставени личности на летище Цюрих, беше с тъмни стъкла и неосветени номера. Взискателните швейцарски полицаи идваха на два пъти да проверят документите на шофьора. Най-сетне майор Романов и Анна Петрова се появиха от митническия отдел и седнаха отзад.

Колата спря пред хотел „Сен Готар“ и единствените думи, които Романов каза на шофьора, бяха:

— Ще се върна в Москва с полета във вторник сутринта.

Жак Понтен, управителят на хотела, стоеше до вратата и чакаше да поздрави новопристигналите. Той се представи веднага, регистрира ги и докосна с длан един звънец. След миг се появи юноша със зелена ливрея. Той щеше да им помогне с багажа.

— Апартамент седемдесет и три и стая седемдесет и четири — инструктира го Жак Понтен и пак се обърна към Романов. — Надявам се престоят ви да бъде плодотворен, господин Романов. Не се колебайте да ми се обадите, ако ви трябва нещо.

— Благодаря — каза Романов и тръгна към пиколото, който стоеше изпънат до отворената врата на асансьора. Направи път на Анна и всички влязоха в кабината. Асансьорът спря на седмия етаж и пиколото ги поведе по дълъг коридор към апартамента в ъгъла. Превъртя ключа и покани двамата гости да влязат преди него. Както Романов бе очаквал, апартаментът беше от съвсем различна категория — по-луксозен от апартаментите в най-добрите хотели, които бе посещавал в Москва или Ленинград. Като видя внушителния брой уреди в мраморната баня, той си спомни, че дори преуспяващите пътници, които често посещаваха Русия, знаеха да си носят свои собствени запушалки за ваната.

— За вашата стая оттук, мадам — каза пиколото и отключи една междинна врата.

Въпреки че стаята на Анна бе по-малка, тя излъчваше същата скромна елегантност. Пиколото се върна при Романов, подаде му ключа и го попита дали има нужда от нещо друго. Романов го увери, че всичко е наред и му подаде банкнота от пет франка. Пиколото се поклони още веднъж, затвори врата зад себе си и остави Романов да разопакова багажа си. Анна Петрова отиде в собствената си стая.