Джефри Арчър - Опасно наследство

Романов се съблече и влезе в банята. Започна да се изучава в огледалото. Беше суетен и по отношение на дрехите си, но още повече държеше на фигурата си. Въпреки че беше висок метър и осемдесет, на двадесет и девет години все още беше под седемдесет и пет килограма, а мускулите му бяха яки и твърди.

Когато се върна в спалнята, чу и в съседната стая да плиска душ. Промъкна се до вратата и я открехна. Виждаше доста ясно очертанията на Анна под парата на душа. Усмихна се, безшумно мина по дебелия килим, мушна се под чаршафите в леглото й и зачака горещият душ да спре.

Адам се измъкна от ледения душ. След минута беше облечен и отиде в кухнята при Лорънс.

— Все още не мога да ти взема пари за топла вода, нали? — каза Лорънс, докато Адам надничаше през рамото на съквартиранта си и се мъчеше да прочете последните резултати от състезанията по крикет.

— Защо не можем да създадем наистина свестни играчи, които подават топката? — риторично попита той.

— Не мога да остана да си бъбря с разни безработни — каза Лорънс и взе куфарчето си. — Шейхът на Иран иска да обсъжда финансовите си проблеми с мен. Съжалявам, че се измъквам, преди да си изял попарката си, но не мога да си позволя да карам Негово Императорско Величество да чака.

Останал сам, Адам си свари едно яйце, препече си хляб и разгърна вестника, откъдето научи за последните жертви във Виетнам и за намеренията на президента Джонсън да направи обиколка в Далечния изток. Прегледа по-надолу и реши, че няма да спечели състезанието на „Дейли Мейл“ за домакиня на годината. После прибра в кухнята, оправи леглото си и подреди след Лорънс — след деветте години армейска дисциплина не можеше бързо да промени старите си навици.

Реши, че не може повече да избягва вземането на решение. Седна отново до бюрото си и започна да обмисля как да преведе официалния документ, без повече да предизвиква подозрения.

Измъкна Библията от полицата и извади писмото, което беше чел предната вечер. Последният абзац все още го озадачаваше. Той обмисли още веднъж превода на Хайди:

Всичко, което се изисква от вас, е да се представите на адреса, напечатан в горния десен ъгъл на приложения документ, и да носите някакво доказателство, че сте полковник Джералд Скот. Паспортът ви ще е достатъчен. Тогава ще получите наследство, което съм ви оставил на името на Емануел Розенбаум. Надявам се да ви донесе добро състояние.

Адам насочи вниманието си към документа. Все още не можеше да отгатне какво би могло да бъде наследството и дали представлява някаква ценност. Размишляваше над факта, че такъв зловещ човек може да извърши добро дело часове преди да умре — една постъпка, която също го принуждаваше сега да се замеси.

Романов дръпна одеялата и с едно движение ги хвърли на пода. Анна спеше свита като дете, коленете й почти докосваха гърдите. Ръката й затърси слепешком чаршафа, за да покрие голото си тяло.

— Закуска в леглото? — прошепна с надежда тя.

— Или се обличаш за десет минути, или никаква закуска — дойде отговорът.

Анна внимателно стъпи на дебелия килим, почака докато стаята спре да се върти пред очите й, и се отправи към банята. Романов я чу как пуска водата, чу и жалния й стон. Усмихна се — беше оставил индикатора на тъмносиньо.

Докато закусваха в ресторанта на хотела, обсъждаха поведението му в банката, ако Петрова потвърдеше, че иконата наистина е оригиналният шедьовър на Рубльов. Романов гледаше разсеяно над масата, после изведнъж каза:

— Ставай!

— Защо? — Анна тъкмо отхапваше от препечената си филия.

Романов стана от масата и без да обяснява излезе от ресторанта и тръгна право към асансьора. Петрова настигна шефа си миг преди вратата да се затвори.

— Защо? — попита тя отново, но Романов не проговори, докато не влязоха в апартамента. Той бързо отвори големия прозорец, който гледаше към железопътната гара, и се наведе навън.

— Ах, тя е до твоята стая!

Хукнаха покрай разхвърляното двойно легло. Романов дръпна най-близкия прозорец и прекрачи навън. Петрова се втренчи към паважа от седмия етаж. Зави й се свят. Романов стигна до най-долното стъпало на пожарната стълба и се втурна към минаващия трамвай. Петрова едва успя да го настигне.

Силната му ръка я издърпа на площадката.

— Какво има?

— Не съм сигурен — каза Романов и погледна през задното стъкло на трамвая. — Знам само как изглежда местният агент на ЦРУ.

Сътрудничката му се обърна към хотела, но видя само тълпа непознати хора по тротоара.