Джефри Арчър - Опасно наследство

Накрая заговори Анна.

— Наистина е шедьовър — каза тя — без съмнение от петнайсети век, но, както виждате, не е „Свети Георги и змея“.

Романов кимна в знак на съгласие, неспособен да откъсне очи от малката икона.

— А знаете ли произхода на тази точно икона? — попита Романов.

— Да — отговори Анна, доволна да я оценят за първи път. — Това е икона на Свети Петър, виждате, че държи ключовете… нарисувана е от Дионисий през 1471 година и въпреки че е една от най-хубавите му работи, не е Царската икона.

— А принадлежи ли на руския народ? — попита Романов с надежда да компенсира неприятностите си.

— Не, другарю майор — категорично каза сътрудничката. — Принадлежи на Мюнхенската галерия, но е изчезнала оттам, когато Хитлер беше избран за райхсканцлер.

Господин Бишов записа нещо върху листа си. Поне една банка в Мюнхен щеше да има щастието да работи с него в бъдеще.

Романов без желание му върна иконата и неохотно каза:

— Благодаря.

— Няма за какво — невъзмутимо отговори Бишов, прибра иконата в касетката и завъртя ключа си. Синът му извърши същата операция със своя ключ и отнесе иконата, за която нямаше никакви претенции.

Романов стана. Срещата не можеше да донесе нищо повече. Но въпреки това той вярваше, че е открил псевдоним на Гьоринг — или поне един от тях.

— Ще може ли да поговорим насаме, господин Романов? — попита възрастният банкер.

— Разбира се.

— Въпросът е доста деликатен — каза Бишов — и мисля, че ще предпочетете колегата ви да ни остави сами.

— Не е необходимо — каза Романов, защото не мислеше, че Бишов ще му каже нещо, което после да не трябва да обсъжда с Петрова.

— Както желаете — каза Бишов. — Любопитен съм да узная дали има и някаква друга причина за молбата ви да се срещнем.

— Не разбирам какво имате предвид — каза Романов.

— Помислих, че знам истинската причина, поради която сте избрали точно тази банка за начало на издирванията си.

— Не съм ви избрал аз — каза Романов. — Вие бяхте единствената банка, която…

— Разбирам — каза Бишов. Сега и той изглеждаше малко объркан. — Тогава ще ми разрешите ли да ви задам няколко въпроса?

— Да, щом трябва — каза Романов, нетърпелив да излезе.

— Вие сте Александър Романов, нали?

— Трябва да сте повярвали в това, щом стигнахме толкова далеч.

— Единственият син на Пьотр Николаевич Романов?

— Да.

— И внук на граф Николай Александрович Романов?

— Това урок за родословното ми дърво ли е? — попита Романов, очевидно раздразнен.

— Не, просто исках да се убедя в моите факти и съм уверен, че ще постъпите мъдро, ако колегата ви ни напусне за момент — предложи нерешително възрастният мъж.

— Разбира се, че не — каза Романов. — В Съветския съюз всички сме равни — добави той важно.

— Както искате — каза Бишов и погледна бързо Анна, преди да продължи. — Баща ви през 1946 година ли умря?

— Да — каза Романов. Започваше да се чувства неудобно.

— И вие сте единственото му останало живо дете?

— Да — потвърди с гордост Романов.

— В такъв случай тази банка притежава… — Бишов се поколеба. Един от мъжете в сиво постави пред него някаква папка. Той сложи на носа си очила със златни рамки — опитваше се да се забави колкото е възможно повече.

— Не казвайте нищо друго — бавно каза Романов.

Бишов вдигна поглед.

— Съжалявам, но имах всички основания да вярвам, че посещението ви е планирано.

Петрова седеше на стола си и се наслаждаваше на всеки миг от развиващата се драма. Вече бе разбрала какво ще се случи и се разочарова, когато Романов се обърна и й каза:

— Ще чакате отвън.

Петрова се намуси и неохотно стана.

Бишов изчака да се увери, че вратата е затворена, и плъзна папката през масата. Романов я отвори нетърпеливо. Отгоре на първата страница стоеше името на дядо му, подчертано три пъти. Под името бяха напечатани ред след ред неразбираеми цифри.

— Виждате, че сме изпълнили указанията на дядо ви да поддържаме подробни справки за влоговете му в налични средства.

Бишов се наклони през масата и посочи една цифра, която показваше, че банката е постигнала средно увеличение от 6,7 процента годишно за последните четиридесет и девет години.

— Какво показва цифрата в края на страницата? — попита Романов.

— Общата стойност на вашите акции, ценни книжа и пари в брой в девет часа тази сутрин. Тази сума се осъвременява всеки понеделник, откакто дядо ви е открил сметка в банката през 1916 година.