Джефри Арчър - Опасно наследство

— Господин Уейнрайт — каза секретарката, — комисията ви очаква.

Адам взе асансьора до партера и реши да се прибере пеша. Спря само на ъгъла на Уилтън Плейс да си купи пакет ябълки от едно момче, което непрекъснато се оглеждаше за полиция. После продължи напред и започна да прехвърля в ума си въпросите на комисията и своите отговори — докато реши, че е безсмислено, въпреки че все още беше уверен в доброто си представяне. Внезапно спря така неочаквано, че пешеходецът зад него едва не го блъсна. Вниманието му беше привлечено от табелата: „Немски център за хранителни стоки“.

На касата до входа седеше привлекателно момиче с приятна усмивка и засмени очи. Адам влезе в магазина и отиде направо при нея.

— Но вие не сте купили нищо! — каза тя с лек акцент.

— Тъкмо се каня — увери я Адам, — но се чудя дали говорите немски.

— Всички момичета от Майнц говорят немски — отвърна с усмивка тя.

— Да, предполагам, че е така — каза Адам и я разгледа още по-внимателно. „Сигурно е към двадесетгодишна“ — реши той. Беше привлечен от дружелюбната й усмивка и обноските й. Блестящата й тъмна коса беше вдигната на опашка и вързана с голяма червена панделка.

Всеки мъж би се загледал в белия й пуловер и спретнатата плисирана пола. Стройните й крака бяха подвити под стола.

— Ще бъдете ли така любезна да ми преведете един кратък откъс?

— Ще опитам — каза тя все така усмихната.

Адам извади плика, в който беше последната част от писмото, и й го подаде.

— Стилът е малко старомоден — каза тя сериозно. — Може да се позабавя.

— Ще отида да напазарувам — каза й той и бавно тръгна около дългите отрупани рафтове. Избра малко салам, кренвирши, бекон и немска горчица, като от време на време поглеждаше дали момичето напредва. Разбра, че е успяла да преведе само няколко думи, защото често бе прекъсвана от купувачи. Изминаха почти двадесет минути, докато я видя да оставя листа встрани. Веднага отиде до касата и сложи покупките на щанда.

— Една лира, два шилинга и шест пенса — каза тя.

Адам даде две лири и тя му върна рестото и листчето.

— Считам, че преводът е „суров“, но смисълът е ясен.

— Не знам как да ви благодаря — каза Адам.

Зад него на опашката се нареди възрастна жена.

— Можете да ме поканите на кренвирши — засмя се момичето.

— Хубава идея! — каза възрастната жена.

— И аз така мисля — усмихна се Адам.

Още един човек застана на опашката и възрастната жена зад него започна да става нетърпелива.

Адам взе една рекламна брошура от щанда, върна се в магазина и записа името, адреса и телефона си. Изчака двамата купувачи пред него да платят и й подаде предложението.

— Какво е това? — попита невинно момичето.

— На вътрешната страница е името и адресът ми — каза Адам. — Ще ви очаквам за вечеря днес към осем. Поне знаете менюто.

Тя изглеждаше несигурна.

— Аз наистина само се шегувах.

— Няма да ям вас — каза Адам. — Само кренвиршите.

Тя погледна брошурата в ръката си и се засмя.

— Ще си помисля.

Адам излезе й си заподсвирква. Лоша сутрин, добър следобед и може би — още по-добра вечер.

Върна се в апартамента навреме за новините в пет и четиридесет и пет. Госпожа Ганди, новият министър-председател на Индия, преживяваше открит бунт в кабинета си и Адам се зачуди дали Великобритания изобщо ще има някога жена министър-председател. Отборът „Инглънд“ биеше, но „Уест Индис“ все още бяха твърдо на върха. Той въздъхна и изключи телевизора. Сложи храната в хладилника и отиде в стаята си да сглоби текста на писмото. Изчете трите листа, извади тефтерчето си и започна да преписва преводите поред: първо абзаца, направен от момичето от Немската християнска младежка асоциация, после ръкописа на Уейнрайт и накрая частта, преведена от прекрасното момиче от Майнц.

Пълният текст на писмото гласеше:

Нюрнберг

15 октомври 1946

Уважаеми полковник,

През изтеклата година ние се опознахме доста добре. Вие никога не сте скривали вашата антипатия към националсоциалистическата партия, но през цялото време се държахте като достоен офицер и джентълмен.

През изминалата година не може да не сте забелязали, че един човек от охраната редовно ме снабдяваше с хавански пури — едно от малкото разрешени ми удоволствия, въпреки че съм в затвора. Самите пури служеха и за друго, тъй като във всяка от тях имаше капсула с малко количество отрова. Като я имах, бях спокоен по време на процеса, защото знаех, че ще умра, когато го поискам аз, а не палачът ми.