Джефри Арчър - Опасно наследство

Романов изпсува на глас. Защо всички се чувстваха задължени да доказват мъжеството си пред КГБ? Той започна да си записва въпросите, чиито отговори му трябваха, за да пусне в ход плана си. Не можеше да си позволи да загуби дори минута от отпуснатите му петнайсет. Час по-късно той помоли да бъде приет от председателя на КГБ. Този път не го накараха да чака.

— Опитваме се да си служим с методите на капиталистите, а? — каза Заборски, след като Романов очерта намеренията си. — Внимавай! Тези неща са им познати по-отдавна, отколкото на нас.

— Осъзнавам това — каза Романов. — Но ако иконата е на Запад, нямам друг избор, освен да действам като тях, за да я взема.

— Може би — каза председателят. — Но от твое име такъв ход ще бъде разбран погрешно…

Романов знаеше добре, че не трябва да нарушава последвалото кратко мълчание.

— Не се безпокой, ще ти окажа необходимата подкрепа, въпреки че не съм чувал подобни молби досега.

— Позволено ли ми е да знам защо иконата е толкова важна? — запита Романов.

Председателят на КГБ се намръщи.

— Не съм упълномощен да отговоря на този въпрос, но доколкото влечението на другаря Брежнев към изкуството е добре известно, сигурно си се досетил, че не търсим иконата заради самата нея.

„Каква ли тайна може да крие иконата?“ — помисли Романов и реши да настоява.

— Чудех се дали…

Председателят на КГБ поклати твърдо глава.

„Скритите микрофони нямат очи — помисли Романов — и ти го знаеш, нали?“

Председателят стана от бюрото, отиде до стената и скъса страница от календара.

— Остават ни само още десет дни да намерим тази проклета икона — каза той. — Генералният секретар вече ми звъни по телефона в един часа всяка нощ.

— Един часа посред нощ! — ахна Романов, включвайки се в играта.

— Да, както разбрах, горкият човек не може да спи — каза председателят и се върна до бюрото си. — След време се случва с всички ни, навярно дори и с теб, Романов. И може да те постигне дори по-рано, отколкото очакваш, ако не спреш да питаш — усмихна се той кисело на младия си колега.

След няколко минути Романов си тръгна и се върна в кабинета си да прегледа въпросите, на които трябваше да отговори директорът на Госбанк. Догадките за важността на малката икона го разсейваха, но той реши да съсредоточи усилията си върху намирането й. Тогава навярно щеше да се изясни каква тайна е скрита в нея.

Романов стигна стъпалата на улица „Неглинная“ 12 в три и половина, защото знаеше, че му трябват повече от определените петнайсет минути за отговор на всички въпроси. Надяваше се единствено Посконов да се съгласи и да го приеме веднага.

Представи се на рецепцията и един униформен пазач веднага го придружи по широкото мраморно стълбище до първия етаж, където го очакваше секретарят на Посконов. Той го поздрави и го въведе в чакалнята.

— Ще информирам директора, че сте тук, другарю Романов — каза секретарят и изчезна в собствения си кабинет. Романов закрачи нетърпеливо напред-назад в малкото преддверие, но секретарят не се завърна, докато стрелките на часовника не образуваха прав ъгъл. В четири без десет Романов бе въведен в кабинета на директора.

За момент младият майор се сепна от явния разкош. Дългите завеси от червено кадифе, мраморният под и френската мебелировка бяха подходящи дори за кабинета на някой управител на английска банка. Не за първи път Романов отбеляза, че парите си остават най-важната стока в света — дори и в комунистическия свят. Той се вгледа в стария прегърбен мъж с оредяла сива коса и гъсти увиснали мустаци. Този човек управляваше парите на държавата и се смяташе, че знае доста тайни. „Но не и моята“ — помисли Романов. Карираният костюм на Посконов сигурно беше шит преди революцията, но и днес би бил считан за „модерен“ на Кингс Роуд в Лондон.

— С какво мога да ви помогна, другарю Романов? — с въздишка попита директорът, сякаш се обръщаше към досаден клиент, дошъл за малък заем.

— Искам незабавно сто милиона американски долара в злато на кюлчета — съобщи Романов спокойно.

Отегченото лице на директора изведнъж се промени. Той почервеня и се облегна на стола си. След няколко кратки и остри вдишвания отвори едно чекмедже, извади квадратна кутия и взе голямо бяло хапче. Чак след минута се успокои отново.

— Да не сте луд, другарю? — попита възрастният мъж. — Молите за среща, без да посочвате причината, нахълтвате в кабинета ми и искате да ви връча сто милиона американски долара в злато без никакви обяснения. От къде на къде ще ми отправяте такова абсурдно искане?