Джефри Арчър - Опасно наследство

Тълпи хора се изсипваха от тротоара върху платното, някои се заглеждаха, други предпочитаха тях да ги заглеждат — в зависимост от възрастта.

Докато Адам отминаваше първия от магазините за плочи, нямаше как да не слуша „Искам да държа ръката ти“, защото тя проглушаваше ушите на всички наоколо.

Стигна Слоън Скуеър и установи, че светът се е върнал към нормалното си състояние — „Питър Джоунс“, „У. Х. Смитс“ и лондонското метро. Стъпи на площада и както винаги си спомни думичките на една песен, която майка му тананикаше до кухненската мивка:

Той си купи билет до Падингтън за един шилинг, настани се в полупразния вагон и отново премисли плана си. Когато стигна и излезе от метрото, провери табелата на улицата. Увери се, че не е сбъркал посоката и тръгна по Грийвън Роуд до първата будка за вестници, където попита как се стига до Грейвън Терас.

— Четвъртата пряка вляво, приятел — каза продавачът, без да вдига поглед от купа вестници „Рейдио Таймс“ — записваше имената на абонатите си.

Адам му благодари и след няколко минути се озова в края на къса улица пред знак в зелено и жълто: „Немска християнска младежка асоциация“. Отвори портата, извървя алеята и прекрачи уверено през входната врата. Спря го един портиер, който стоеше в антрето.

— С какво мога да ви помогна, господине?

Адам заговори с подчертан военен тон и обясни, че търси младеж на име Ханс Крамер.

— Не ми е известен такъв, сър — отсече портиерът и застана почти мирно пред военната вратовръзка на Адам. После се обърна към една отворена книга върху бюрото си.

— Не е регистриран — добави той, след като прекара кафявия си от никотин палец по списъка пред себе си. — Защо не проверите в салона или в игралната зала? — И същият кафяв палец посочи една врата вдясно.

— Благодаря — каза Адам, без да изоставя високопарния си тон.

Прекоси енергично антрето и отвори летящата двукрила врата. Ако се съдеше по олющената боя в долната й част, сигурно по-често я бяха отваряли с ритник. Няколко студенти се бяха настанили удобно и четяха немски вестници и списания. Адам не знаеше откъде да започне, но видя в ъгъла само едно, прилежно на вид момиче, което прелистваше брой на списание „Тайм“. От корицата втренчено гледаше лицето на Брежнев. Адам се приближи бавно и зае празното място до нея. Тя го погледна бегло и не скри изненадата си от официалното му облекло. Той я изчака да остави списанието и я попита:

— Дали бихте ми помогнали?

— Как? — запита неспокойно момичето.

— Нужен ми е един превод.

Тя се успокои.

— Трябва да видя дали ще мога. Носите ли го сега?

— Да. Надявам се да не е много труден — каза Адам, извади плика от вътрешния си джоб и избра първия абзац от писмото на Гьоринг. После върна плика в джоба, извади малко тефтерче и зачака обнадеждено.

Тя прочете няколко пъти текста, сякаш се колебаеше.

— Нещо не е наред ли?

— Не точно — отговори тя, все още задълбочена в думите пред себе си. — Просто езикът е малко остарял и е възможно да не ви предам точния смисъл.

Адам въздъхна с облекчение.

Тя повтори всяко изречение бавно, първо на немски, а после на английски, сякаш искаше да усети и значението като цяло, а не само да преведе отделните думи.

— „През последната… изтеклата година ние се опознахме един друг някак си… не, не — каза тя — доста добре.“

Адам записваше всяка дума.

— „Вие никога не сте прикривали — може би по-точно е да се каже «скривали» — добави тя — вашата антипатия към националсоциалистическата партия.“

Тя вдигна глава и погледна Адам.

— Извадено е от една книга — увери я той.

Тя не изглеждаше много убедена, но все пак продължи: „Но вие по всяко време… не, през цялото време се държахте като достоен офицер и джентълмен“.

Момичето го погледна, сякаш още по-смутено от последната дума.

— Това ли е всичко? — попита тя. — Май няма смисъл. Трябва да има още нещо.

— Не, това е всичко — каза Адам и бързо си взе листа. — Благодаря ви — добави той. — Беше много любезно от ваша страна да ми помогнете.

Напусна момичето и се успокои, като я видя да свива примирено рамене и да хваща отново списанието си. Адам тръгна да търси игралната зала.

Отвори вратата и видя един младеж, облечен в тениска с надпис „Световна купа“ и с кафяви кожени шорти. Той тупаше равнодушно едно топче на масата за тенис.