Джефри Арчър - Опасно наследство

— Но дали ги е върнал всичките? — каза на глас Романов.

— Моля? — попита младата сътрудничка.

Романов махна с ръка и продължи да се взира в двамата мъже на избелялата снимка отпреди войната. Въпреки че името на генерала не се посочваше, всеки ученик в Германия би разпознал голямото, невъзмутимо, с широки челюсти и смразяващи очи лице, толкова омразно за Съюзническите сили.

Романов погледна сътрудничката.

— От сега нататък забравете за Великия херцог, другарко Петрова. Съсредоточете усилията си върху райхсмаршал Херман Гьоринг.

Когато Адам се събуди, първата му мисъл беше за Каролин. Прозявката му премина в усмивка — той си припомни поканата й от снощи. После си спомни друго. Скочи от леглото и се приближи до бюрото — всичко беше точно както го бе оставил. Той се прозина за втори път.

Беше седем без десет. Въпреки че се чувстваше във форма, както в деня на напускането на армията преди почти два месеца, той все още всяка сутрин редовно изпълняваше изтощителните упражнения. Искаше да е във върховата си форма на изпита за физическа издръжливост във Външно министерство. Бързо се стегна в шорти и спортна фланелка. Навлече един стар анцуг и накрая завърза кецовете си.

Излезе на пръсти от апартамента, защото не искаше да буди Лорънс и Каролин, макар да подозираше, че тя е съвсем будна и в нетърпеливо очакване.

През следващите тридесет и четири минути стъпките му отекваха по тротоара към крайбрежната улица. Пресече тичешком Албърт Бридж, мина през Батърси парк и се завърна по Челси Бридж.

Една-единствена мисъл занимаваше ума му — дали това ще се окаже единствената възможност да възвърне доброто име на баща си след двадесет години клюки и инсинуации? Веднага след като се върна в апартамента, Адам измери пулса си: сто и петдесет удара в минута. След шейсет секунди той спадна на сто, през следващата минута бе седемдесет и още преди да изтече четвъртата минута, бе вече твърдо петдесет и осем. „Не скоростта, а възстановяването показва добрата форма“ — бе му внушил някогашният учител по физическо възпитание в Алдършот.

В апартамента нямаше никаква следа от Каролин. В кухнята беше само Лорънс, облечен в елегантен костюм на тънко райе. Приготвяше си закуската и хвърляше по някой поглед към спортните страници на „Дейли Телеграф“.

— „Уест Индис“ са направили 526 точки — съобщи той нажалено.

— А нашите?

— Играта е прекъсната заради лошо осветление.

Адам въздъхна и се разсъблече да вземе душ. Беше готов за сутрешната си игра, която се състоеше в това да установи колко дълго може да издържи под ледените струи.

Четиридесет и девет иглички студена вода пронизаха гърба и гърдите му и го принудиха да си поеме дълбоко въздух няколко пъти. Учителят им ги беше уверявал, че ако издържат първите тридесет секунди, могат да стоят колкото си искат под душа. Адам излезе след три минути, проклинайки треньора си, защото знаеше, че никога няма да се освободи от внушенията му. Изтри се с хавлията и отиде в спалнята си. Облече халата и влезе в кухнята при Лорънс, който седеше до масата, поглъщаше съсредоточено тестени пръчици от една купа и проследяваше с пръст валутните курсове във „Файненшъл Таймс“. Адам погледна часовника си — вече беше осем и десет.

— Няма ли да закъснееш за работа?

— Скъпо момче — каза Лорънс, — аз не съм лакей, който работи в банка, чиито клиенти я посещават в определено работно време.

Адам се засмя.

— Но все пак — призна Лорънс — трябва да бъда на бюрото си в Сити към девет и половина. Засега нямам шофьор, защото им казах, че при това движение по-бързо се стига с метрото.

Адам започна да си прави закуска.

— Мога да те закарам с мотора.

— Можеш ли да си представиш човек в моето положение да пристига в управлението на „Баркли банк“ на мотор? Председателят ще припадне. — Лорънс сгъна вестника.

Адам счупи второ яйце в тигана.

— Значи до довечера, неизмит безработен такъв — присмя му се Лорънс и взе сгъваемия си чадър от закачалката.

Адам прибра масата и изми съдовете. Доставяше му удоволствие да се занимава с домакинството, особено сега, когато беше безработен. Въпреки че години наред бе имал ординарец, той знаеше точно какво се очаква от него сега. Единствените му планове до следобедната среща във Външно министерство бяха да полежи дълго във ваната и да се обръсне на спокойствие. После си спомни, че райхсмаршал Гьоринг „все още е на масата“ в спалнята.

— Попаднали ли сте на нещо, което да подсказва, че Гьоринг може да е задържал иконата за себе си? — попита Романов и погледна с надежда сътрудничката.