Джефри Арчър - Опасно наследство

— Да изиграем един гейм — предложи младежът, без да се надява много.

— Разбира се — каза Адам, съблече сакото си и взе хилката от своята страна на масата.

През следващите двадесет минути направи всичко възможно да загуби с 18:21, 21:12 и 17:21. После взе сакото си и поздрави съперника си. Чувстваше, че е спечелил доверието му.

— Бяхте добър противник — каза немецът. — Хубава игра.

Адам отиде до неговата страна на масата.

— Чудя се дали можете да ми помогнете — каза той.

— Може би за бекхенда ви? — попита младежът.

— Не, благодаря — каза Адам. — Нужен ми е само преводът от немски на един параграф.

Той подаде на новия си познат средната част от писмото, но и този евентуален преводач изглеждаше объркан.

— От една книга е и може да изглежда малко извън контекста — каза неубедително Адам.

— Окей, ще опитам.

Докато младежът изучаваше текста, в залата влезе момичето, което беше превело първия откъс, и се отправи към тях.

— Трудно ще успея, не ставам за добър преводач — каза младежът. — Приятелката ми е по-добра. Ще я попитам. Liebling, kannst du dieses fur den Herrn ins Englisch? 2 2 Мила, можеш ли да преведеш това на английски за господина? — Б.ред. — и без да погледне Адам, подаде листа на момичето, което незабавно каза:

— Знаех си, че има още!

— Не, не си правете труда — каза Адам, грабна листа от ръцете й, обърна се към момчето и каза:

— Благодаря за партията тенис. Извинявайте за безпокойството. — После бързо излезе и се отправи към входната врата.

— Намерихте ли го, сър?

— Кого да намеря? — попита портиерът.

— О, да, благодаря — отговори Адам, обърна се да излезе и видя младежа и приятелката му да идват към тях. Изтича по алеята и махна на минаващото такси.

— За къде? — попита шофьорът.

— „Ройл Кливланд хотел“.

— Но той е точно зад ъгъла.

— Знам — каза Адам, — но вече закъснявам.

— Както искаш, господине. Ти плащаш — каза шофьорът.

Таксито тръгна и Адам погледна през задния прозорец.

Съперникът му по тенис на маса разговаряше с портиера. Момичето стоеше до тях и сочеше таксито.

Адам си отдъхна, когато колата зави и двамата немци изчезнаха от погледа му.

След по-малко от минута таксито спря пред хотела. Адам подаде на шофьора половин крона и изчака за рестото. После се вмъкна през въртящата се врата, помота се из фоайето и след няколко минути пак се върна на тротоара. Погледна часовника си: дванадесет и половина. Имаше достатъчно време да обядва, преди да отиде във Външно министерство за срещата. Отправи се с бързи крачки към парк Бейзуотър Роуд, защото знаеше, че докато стигне Найтсбридж, едва ли ще намери някоя гостилница. Отново се сети за тенис мача. „По дяволите — помисли си Адам. — Трябваше да го разпердушиня. Поне щеше да има да мисли и за нещо друго.“

Погледът на Романов пробяга по списъка с четиринадесетте банки. Все още съществуваше възможност една от тях да притежава Царската икона, но имената им не му говореха нищо. Това беше друг свят и той знаеше, че трябва да се посъветва с експерт.

Отключи горното чекмедже на бюрото си и заразглежда червената книга, в която фигурираха само офицерите от КГБ с висок чин. Много имена бяха задраскани или записани отново при смяната на управляващите, но Алексей Андреевич Посконов си оставаше неизменно директор на Държавната банка вече почти десет години, само външният министър Громико заемаше поста си по-отдавна. Романов набра един номер по личния си телефон и поиска да го свържат с директора на Госбанк. Мина известно време, преди да чуе гласа отсреща.

— Какво мога да направя за вас, другарю Романов?

— Нужно ми е незабавно да ви видя — каза Романов.

— Така ли? — Дрезгавият глас от другата страна на слушалката не изглеждаше впечатлен. Романов чу да се обръщат страници. — Може да стане във вторник към единадесет и тридесет.

— Казах, че е спешно — повтори Романов. — Отнася се до държавен въпрос, който не може да чака.

— Ние се занимаваме с банковите дела на народа и също си имаме наши проблеми, ако не сте изненадан да го чуете — отвърна му Посконов без нотки на разкаяние.

Романов се сдържа и зачака. Пак се отмятаха листи.

— Предполагам, че ще мога да ви вмъкна днес в три и четиридесет и пет, за петнайсет минути — каза директорът. — Но трябва да ви предупредя, че имам отдавна насрочена среща в четири часа.

— Три и четиридесет и пет тогава — каза Романов.

— В моя кабинет — допълни Посконов.

Телефонът изключи.