Джефри Арчър: Опасно наследство

— Благодаря, господине — отговори аукционистът на някакъв анонимен знак, даден му от някого на първите редици.

Нито Адам, нито Робин успяха да разберат кой даде първоначалната цена. През изтеклия час те седяха в дъното на залата и наблюдаваха как се продават различните предмети, без да могат да осъзнаят в чии ръце попадат.

— За колко може да се продаде според експерта? — попита отново Робин.

— Някъде между десет и дванадесет хиляди — напомни й Адам.

— Девет хиляди — каза аукционистът, чийто поглед се насочи към дясната страна на залата, откъдето бе дошло предложението.

— Поразително е, че руснаците изобщо се съгласиха на размяна — каза Робин.

— Защо? — попита Адам. — След като американците извадиха договора, нямаше причина да не се позволи на руснаците да си върнат оригинала в замяна на копието, което по право ми принадлежи. Лорънс всъщност демонстрира блестяща дипломатическа изобретателност.

— Десет хиляди от предните редове. Благодаря, господине — каза аукционистът.

— Какво ще правиш с всички тези пари?

— Ще ти купя нов контрабас, сватбен подарък за сестра ми, а останалите ще връча на майка ми.

— Единадесет хиляди — нова цена предлагат от централната част — каза аукционистът. — Благодаря, господине.

— Никакви пари не могат да върнат Хайди — каза бавно Робин.

Адам кимна замислено.

— Как мина срещата с родителите й?

— Външният министър се срещна лично с тях миналата седмица. Това не може да помогне кой знае колко, но поне можа да потвърди, че им казвам цялата истина.

— Дванадесет хиляди. — Погледът на аукциониста се върна към предните редици.

— Видя ли се ти самият с външния министър?

— Боже мой, не, новак съм за това — каза Адам. — Имам късмет, ако успея да видя Лорънс, да не говорим за външния министър.

Робин се засмя.

— Според мен имаш късмет, че изобщо ти предложиха място във Външно министерство.

— Съгласен съм — каза Адам и се подсмихна под мустак. — Просто неочаквано се освободи място.

— Какво искаш да кажеш с това „неочаквано“? — попита Робин, разочарована, че през последния половин час много малко от въпросите й получаваха ясен отговор.

— Мога да ти кажа само, че се наложи един от стария екип на Лорънс да бъде „пенсиониран предварително“.

— А вярно ли е за Романов? — попита тя. Все още отчаяно се опитваше да открие какво се беше случило след последната им среща.

— Тринадесет хиляди — каза аукционистът, като погледна отново дамата в центъра.

— В края на краищата, той едва ли би оцелял дълго, след като открият, че при размяната на Тауър Бридж си върнал на руснаците копието, а Романов ти е връчил оригинала — каза Робин.

— Нищо не се чува за него оттогава — каза невинно Адам. — Цялата информация, която имаме, ни кара да вярваме, че неговият шеф Заборски скоро ще бъде сменен от някой си Юрий Андропов.

— Четиринадесет хиляди — каза аукционистът и се усмихна на мъжа на предния ред.

— Какво стана, когато представи документите, доказващи, че твоят баща не е внесъл отровата в килията на Гьоринг?

— След като руснаците потвърдиха автентичността им — каза Адам, — Лорънс посети официално командира на полка и му връчи заключителните доказателства.

— И как реагираха?

— Ще има служба в памет на татко и освен това са възложили на някакъв художник да нарисува портрета му за полка. Майка ми е поканена да го открие в присъствието на офицерите, които са служили заедно с баща ми.

— Четиринадесет хиляди първи път — каза аукционистът и вдигна чукчето. — Четиринадесет хиляди втори път…

— Какво ще кажеш за един празничен обяд в „Риц“? — попита Адам, доволен от развитието на продажбата.

— Не, благодаря — каза Робин.

Адам я погледна с изненада.

— Няма да е много забавно, щом на всеки мой въпрос отговаряш с официалната версия на Външно министерство.

— Съжалявам — притесни се Адам.

— Не, не е честно от моя страна — каза Робин. — Сега ти си вътре в нещата и предполагам, че не е лесно. Вероятно така ще си умра, без да разбера какъв договор е имало вътре в иконата.

Адам не издържа погледа на момичето, което бе спасило живота му.

— Или ще открия истината чак през 1996, когато документите се обнародват.

Адам бавно вдигна глава.

— Аляс… — започна той и точно тогава удари чукчето на аукциониста.

Двамата се стреснаха и го погледнаха.

— Продадена за четиринадесет хиляди лири на господина от първия ред.

— Добра цена — каза усмихнато Адам.