Джефри Арчър: Опасно наследство

— А аз вярвам — каза Буш. — Винаги сме знаели, че проклетият ти приятел е същият отвратителен изменник като баща си. Няма друго обяснение.

— Може да е мъртъв — каза тихо Лорънс.

— Надявам се. По-добре ще е за него — каза Буш.

Телефонът върху бюрото на Лорънс иззвъня. Той го сграбчи, сякаш от това зависеше животът му.

— Доктор Джон Ванс иска да говори с вас, сър — каза секретарката му. — Каза, че сте го помолили да се обади.

— Ванс? Ванс? — Лорънс си спомняше името, но не се сещаше за човека. — Свържете го.

— Добър ден, господин Пембъртън — каза гласът.

— Добър ден, доктор Ванс. Какво мога да направя за вас?

— Казахте ми да се обадя, след като прегледам Скот.

— Скот? — повтори Лорънс. Не вярваше на ушите си.

— Да, Адам Скот. Не си ли спомняте? Искахте да мине на медицински преглед за вашия отдел.

Лорънс стоеше безмълвен.

— Дадох му медицинско свидетелство — продължи докторът. — Има някои наранявания и отвратително ожулване, но всичко ще заздравее за няколко дни.

— Рани и ожулвания? — попита Лорънс.

— Да, рани и ожулвания. Но не се безпокойте. В достатъчно добра форма е да започне работа, когато и да поискате. Ако още го искате?

— Ако още го искам — повтори Лорънс. — Случайно господин Скот да е при вас в момента?

— Не — каза Ванс. — Излезе от кабинета ми преди десетина минути.

— Случайно да ви е казал къде отива?

— Не, не уточни. Само каза, че трябвало да изпрати някакъв приятел на летището.

След като изпиха кафето, Романов погледна часовника си. Имаше достатъчно време да отиде на срещата и да хване после самолета.

Благодари на посланика за оказаната помощ, изтича надолу по стъпалата на посолството и се качи отзад в дискретната черна кола.

Шофьорът потегли, без да каже нищо, тъй като вече бе инструктиран къде иска да отиде майорът.

Никой от двамата не проговори по време на краткото пътуване. Шофьорът стигна Шарлот стрийт и паркира на една отбивка. Романов слезе, прекоси бързо улицата и натисна звънеца до входната врата.

— Член ли сте? — чу се глас по домофона.

— Да — каза Романов, чу металното щракване на бравата, бутна вратата и слезе надолу по тъмната стълба. Трябваха му само няколко секунди, за да привикне към светлината в клуба.

Ментор седеше сам на една масичка до колоната отсреща.

Романов му кимна и Ментор стана, пресече дансинга и мина покрай него. Романов го последва. Ментор влезе в тоалетната. Романов също влезе и провери дали са сами. После доволен поведе агента към една от кабините и обърна ключалката на „заето“. Извади хилядата лири от джоба си и му ги подаде. Ментор, седнал на капака на тоалетната чиния, алчно разкъса опаковката, наведе се напред и започна да брои. Изобщо не видя как Романов вдигна ръка. Страхотният удар по врата го повали напред и той се стовари на мозайката.

Романов го вдигна на тоалетната чиния, бързо събра разпилените банкноти и ги натъпка в джоба му. После разкопча едно по едно копчетата на панталона му и го дръпна надолу до глезените му. Вдигна капака и нагласи Ментор върху чинията. Накрая разтвори широко краката му, колкото позволяваха панталоните, и ги намести както трябва. После се измъкна под широкия отвор под вратата, като остави кабинката заключена отвътре. Бързо провери работата си. Отвън се виждаха само краката и смъкнатите панталони.

След шестдесет секунди Романов беше в колата на път за „Хийтроу“.

Адам пристигна на летище „Хийтроу“ два часа преди полета на „Аерофлот“. Настани се така, че да вижда идеално петдесетметровото разстояние, което Романов трябваше да измине, за да се качи на руския самолет. Беше сигурен, че съперникът му изобщо няма да стигне стълбичката на самолета.

Романов си купи билет от касата на „Бритиш Еъруейз“ малко след шест. Не можа да устои на желанието да пътува със западен самолет, вместо с машина на „Аерофлот“, въпреки че знаеше как ще се намръщи Заборски при такова нахалство — никой друг агент не би си позволил това.

След като получи бордната си карта, той взе асансьора до фоайето за заминаващи и седна в очакване да го извикат. Винаги беше същото — щом завършеше дадена операция, веднага му се искаше да е у дома. Надигна се, за да си налее кафе, и на минаване покрай една маса в средата на помещението зърна заглавието в лондонския „Ивнинг Стандард“: „Специална дописка. Уикендът на Джонсън в Тексас отменен. Загадка“. Грабна вестника от масата и прочете първия абзац, но не откри повече информация от тази, която и той самият можеше да им даде. Никое от предположенията, които следваха по-долу, не се доближаваше и най-малко до истината.