Джефри Арчър: Опасно наследство

След половин час слезе с асансьора във фоайето на хотела, излезе и тръгна към мястото, където рано сутринта беше паркирал зелената „Кортина“.

Хвърли старото сако на полковника върху седалката, после заключи колата и провери всички врати, преди да вземе обратно асансьора до първия етаж. Магазинът в безистена току-що беше отворил и Адам си избра бяла риза, сиви вълнени панталони и син блейзър; изпробва ги в малката съблекалня.

В девет и двадесет и три уреди сметката си в хотела, помоли портиера да докара зеления форд на паркинга и зачака на входа.

Времето минаваше и той започна да се притеснява — „полковникът“ не се появяваше. Беше му ясно, че ако не успее, следващият разговор по телефона ще е с Лорънс, а не с Романов.

Мислите му бяха прекъснати от клаксона на спрелия до входа форд.

— Колата ви е готова — каза портиерът и му подаде ключовете.

— Благодаря. — Адам му подаде последната банкнота от лирите на „полковника“, после пусна и портфейла в големия плик, залепи го и отново погледна часовника си.

Изчака нетърпеливо още две минути и после забеляза полковника, който пухтеше нагоре по наклона към входа на хотела. Носеше малка найлонова торбичка.

— Успях, капитан Скот, успях — каза Томкинс още преди да стигне до Адам. — Но трябва веднага да я върна, защото той няма как да не забележи, че е изчезнала.

Подаде бързо торбичката на Адам. Той я отвори и погледна съдържанието й.

— Ти държиш на думата си — каза Адам, — и както ти обещах, ще намериш всичко нужно тук.

Подаде на Томкинс плика, връчи му и ключовете на колата и без да каже дума, посочи зеления форд.

Полковникът хукна към колата, скочи вътре, запали и изчезна.

Адам погледна часовника си: девет и тридесет и пет.

— Бихте ли ми извикали такси? — попита той портиера.

Шофьорът смъкна стъклото и го изгледа въпросително.

— Чизъм Плейс, югозападен район 1. Там има дърводелска работилница.

Следващите двадесет минути Адам прекара около работилницата, докато майсторът изпълняваше необикновената поръчка.

Изгледа със задоволство резултата, плати му с две монети от половин крона и после се върна на Кингс Роуд, откъдето нае друго такси.

— За къде, господине?

— Тауър.

Всички от отдела бяха по местата си за срещата в девет и тридесет и Буш започна атаката, още преди Лорънс да успее да седне.

— Как, по дяволите, успяхте да го изпуснете този път?

— Поемам сам вината — каза Лорънс. — Имахме наши хора на всяко пристанище от Нюхейвън до Харуич. Но когато моят човек видя Романов и помощникът му да напускат кея при Дувър и да преследват автобуса по пътя, предположил, че са видели Скот. Вече бях наредил на граничния офицер на пристанището да позволи на Скот да слезе без много шум. Възнамерявах да го вземем веднага щом мине през митницата. Нямаше причини да променям плана, докато Романов беше под зорко наблюдение. Скот обаче излъга както Романов, така и нашия човек.

— Но имахме и втора възможност, когато се качи на влака — настояваше Буш.

Лорънс се вгледа в американеца и изчака да види дали той ще признае, че двамата му агенти от ЦРУ също са изпуснали Скот в Дувър.

— Моят агент беше във влака — натърти Лорънс, — но имал само една възможност да се свърже със Скот, докато той бил сам, и точно в този момент бил сграбен и пребит много лошо от банда пияни хулигани, които се връщали от еднодневна екскурзия до крайбрежието.

— Може би подбираме агентите си от неподходящи среди — каза Матюс и се втренчи в записките си.

Лорънс не отговори нищо.

— И така, доколкото разбирам, Скот, Царската икона и Романов все още са някъде в Лондон? — попита Снел.

— Така изглежда — призна Лорънс.

— Може би тогава не всичко е загубено — предположи Снел. — Скот може все още да се опита да се свърже отново с вас.

— Мисля, че не — каза бавно Лорънс.

— Как може да сте толкова сигурен? — попита Буш.

— Защото Скот знае, че един от нас в тази стая е предател, и мисли, че съм аз.

— Добро утро. Съветското посолство.

— Казвам се Адам Скот и искам да се свържа с майор Романов.

— Добро утро, господин Скот. В посолството не работи майор Романов — отвърнаха му любезно.

— Естествено.

— Но ако желаете, можете да оставите номера си. Ще видя какво мога да направя.

— Ще чакам така. Няма да се изненадам, ако го намерите много бързо, след като разбере кой се обажда.

Последва дълго мълчание. Адам дори си помисли, че шилингът, който бе пуснал в автомата, няма да стигне. Най-после се чу щракване.