Джефри Арчър - Опасно наследство

— Какви?

— Шпионите — продължи Адам, без да отпуска хватката, — доколкото знам, получават от осемнадесет до четиридесет и две години в зависимост от желанието на Нейно Величество, така че можеш, при добро поведение, да бъдеш на свобода преди края на века — тъкмо навреме, за да получиш телеграмата си от кралицата.

— А другият извод?

— О, можеш да информираш Романов за нощното ми посещение и той в замяна ще ти уреди да прекараш останалата част от дните си в някоя скромна дача в подходящо затънтено предградие на Москва. Защото, както разбираш, скъпи мой Томкинс, ти си много дребен шпионин. Лично аз не съм сигурен, ако се изправя пред такава алтернатива, кое от двете ще посрещна с по-голям ужас.

— Ще направя каквото искате, капитан Скот, можете да разчитате на мен.

— Сигурен съм в това, Томкинс. Защото ако посветиш Романов в нашата малка тайна, ще бъдеш арестуван незабавно. Така че в най-добрия случай можеш да опиташ да избягаш в Москва със самолет на „Аерофлот“. Проверил съм — има такъв рано вечерта.

— Ще ви го донеса до девет и тридесет точно, сър. Можете да бъдете сигурен. Но, за бога, пригответе вашето за размяна.

— Ще го направя — каза Адам. — Ще се погрижа и за документите ти.

Адам вдигна бавно „полковника“ от земята, избута го към площадката и го заблъска надолу по стълбите, докато стигнаха входната врата.

— Ключовете — каза Адам.

— Но моите ключове са у вас, капитан Скот.

— Ключовете на колата, глупако.

— Ама това е кола под наем!

— И аз имам намерение да я наема.

— А как ще стигна обратно до Лондон навреме, сър?

— Нямам представа, но имаш на разположение остатъка от нощта. Все някак ще успееш. Можеш дори да стигнеш пеша. Ключовете — повтори Адам и изви ръката на „полковника“ още по-силно.

— В левия ми джоб — изохка „полковникът“ почти с една октава по-високо.

Адам бръкна в новото му сако, извади ключовете на колата, отвори външната врата, бутна Томкинс на пътеката и го придружи до тротоара.

— Ще отидеш на отсрещния тротоар — каза Адам — и няма да се връщаш в къщата, докато не стигна до ъгъла. Ясно ли се изразих, Томкинс?

— Съвсем ясно…

— Добре — каза Адам и го отпусна за първи път. — Още едно нещо, Томкинс. Ако замисляш двойна игра, имай предвид, че вече съм уведомил Външно министерство да постави Романов под наблюдение и да осигури двама допълнителни наблюдатели близо до руското посолство, инструктирани да докладват незабавно, щом се появи някой подозрителен преди девет утре сутринта.

Надяваше се, че гласът му звучи убедително.

— За всичко сте помислили, нали, сър? — каза скръбно „полковникът“.

— Да — каза Адам. — Дори намерих време да изключа телефона ти, докато те чаках да се върнеш.

Блъсна го през улицата, влезе в наетата кола и смъкна прозореца.

— Довиждане до утре сутринта в девет и тридесет. Точно — натърти той и включи на първа.

„Полковникът“ стоеше треперещ на отсрещния тротоар, и разтриваше дясното си рамо. Адам стигна до ъгъла и зави наляво към центъра на Лондон.

За първи път след смъртта на Хайди почувства, че преследваният вече е Романов.

— Каква голяма чест за малката ни банка — каза господин Бишов, доволен да седи в кабинета си на следобеден чай с най-важния банкер на изток.

— Не е така, скъпи Бишов — каза Посконов. — След всичките тези години честта е изключително моя. Много любезно от ваша страна да отворите банката в неделя. А сега — на работа. Успяхте ли да накарате Романов да подпише документа за отказ от права?

— О, да — каза делово Бишов. — Направи го, без дори да прочете стандартните клаузи, да не говорим за трите допълнителни, които ни помолихте да включим.

— В такъв случай наследството му автоматично се връща на руската държава?

— Така е, господин Посконов, а ние на свой ред…

— … ще ни представяте при всички наши парични сделки със Запада.

— Благодаря — каза господин Бишов. — Ние с удоволствие ще ви помагаме и при най-малката нужда, но какво ще стане, когато Романов се върне и поиска да знае какво се е случило с наследството му?

— Няма да се върне — натърти руският банкер. — Имате думата ми. Сега бих желал да видя какво има в онези касетки.

— Да, разбира се — каза Бишов. — Бихте ли ме последвали, моля?

Двамата директори на банки взеха личния асансьор на Бишов до сутерена и отидоха до трезора.

— Ще отключа петте кутии от ваше име с ключа на банката, а вие ще си ги отворите с вашия ключ.