Джефри Арчър: Опасно наследство

— Благодаря — каза Посконов и го изчака да се върне до входа на трезора.

— Бавете се колкото желаете — каза господин Бишов, — но в шест часа голямата врата се затваря автоматично до девет утре сутринта и може да се отвори само с ядрено оръжие. В шест без петнадесет ще чуете предупредителен сигнал, който ще ви напомни, че ви остават само петнадесет минути.

— Отлично — каза Посконов.

През дългогодишната си кариера като банкер никога не беше предупреждаван цели петнадесет минути предварително за каквото и да било.

Господин Бишов подаде на другаря Посконов плика, в който се намираше ключът на Романов.

Веднага щом масивната стоманена врата се затвори, руснакът погледна часовника на стената. Имаше повече от два часа, за да отбере какво може да се транспортира в Бразилия и какво трябва да остане тук. Държавната пенсия и орденът „Ленин“ (втора степен) не бяха равностойна алтернатива.

Той превъртя ключа, отвори първата от малките касети и намери книжата за земите, които съветската държава притежаваше вече половин век.

Втората касета съдържаше дяловете на компании, които навремето бяха жънали блестящи успехи, но сега отдавна бяха разорени. Посконов с разочарование откри, че третата касета съдържа завещание, в което се посочваше, че всичко принадлежи на бащата на Романов и неговите преки наследници. Дали беше чакал толкова години, за да открие, че всички разкази на стария Романов за злато, бижута и перли са просто измислица? Или пък Романов вече ги беше взел?

Посконов отвори първата от големите кутии и се втренчи в дванадесетте малки отделения. Нетърпеливо махна капака на първото и краката му се подкосиха при вида на блестящите скъпоценни камъни. Бръкна с две ръце в кутията и пусна скъпоценностите през пръстите си като дете, което си играе на плажа с мидички.

Втората кутия съдържаше перли, а третата — златни монети и медальони. Очите на стария банкер заблестяха. Дълго разглежда останалите кутии и когато предупредителния сигнал спря, той беше на пет хиляди километра от трезора, унесен в мечти. Наслаждаваше се на новооткритото си богатство. Погледна часовника. Имаше предостатъчно време да върне всичко на мястото му и утре да дойде и да вземе веднъж завинаги това, което бе спечелил през петдесетгодишната си служба на държавата.

Когато и последният капак бе на мястото си, Посконов погледна часовника на стената: шест без шест. Достатъчно време, за да погледне и в последната голяма касета и да види дали може да очаква същото и там.

Превъртя ключа и облиза устни в очакване. Щеше да хвърли само един бърз поглед. Вдигна капака, видя разлагащото се тяло със сива кожа и изтекли от орбитите очи, хвана се за сърцето и залитна назад.

Двата трупа бяха открити на другата сутрин точно в девет часа.

Телефонът иззвъня и Адам грабна слушалката, преди пронизителният звук да проглуши ушите му за втори път.

— Събуждане по телефона, господине — каза нежно млад женски глас. — Осем часът е.

— Благодаря — каза Адам и затвори.

Позвъняването се беше оказало ненужно, защото той вече почти час седеше буден в леглото и обмисляше подробностите на плана си. Беше измислил как точно ще довърши Романов.

Скочи от леглото, дръпна завесите и погледна надолу към съветското посолство. Чудеше се откога ли са будни руснаците.

Върна се до леглото и вдигна телефона да набере номера, който беше дала Робин. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да се чуе гласът на възрастната госпожа Бересфорд.

— Добро утро, госпожо Бересфорд. Казвам се Адам Скот, приятел съм на Робин. Исках само да разбера дали снощи се е прибрала благополучно вкъщи.

— О, да, благодаря — каза майката на Робин. — Бях изненадана приятно да я видя преди края на седмицата. Тя обикновено прекарва нощта в апартамента, когато се прибира толкова късно. Боя се, че още спи. Искате ли да я събудя?

— Не, не, не я безпокойте — каза Адам. — Само позвъних, за да уточним среща за обед. Можете ли да й кажете, че ще позвъня по-късно?

— Разбира се — отговори тя. — Благодаря, че се обадихте, господин Скот.

Адам затвори телефона и се усмихна. Всяко парченце от мозайката идваше на мястото си, но без помощта на „полковника“ все още липсваше жизненоважната част. Адам започна да слага всичко за Томкинс в един голям плик, включително паспорта, личните документи и портфейла. После извади иконата от джоба на сакото си, обърна я и внимателно разгледа малкия фамилен герб на царя. Отвори джобното ножче на „полковника“ и се зае с бавната и деликатна задача да извади коронката.