Джефри Арчър - Опасно наследство

— Ще давате ли пак представление тази сутрин с твоя приятел?

Моторът спря пред съветското посолство на Кенсингтън Палас Гардънс. Романов скочи, изтича по стъпалата и влезе в кабинета на посланика, без да чука.

— Мина точно както бях предвидил. Просто го изненадахме — каза Романов и подаде иконата на посланика.

Посланикът я обърна и видя малката сребърна царска корона. Всички съмнения изчезнаха.

— Наредено ми е да я изпратя незабавно във Вашингтон с дипломатическата поща. Няма време за губене.

— Бих желал да я връча лично — каза Романов.

— Не, другарю Романов. Вашата част от операцията беше дотук и вие я изпълнихте образцово. Поздравявам ви.

Посланикът натисна едно копче отстрани на бюрото си. Незабавно се появиха двама мъже. Единият държеше отворена куриерска чанта, другият стоеше неподвижно до него.

Посланикът им даде иконата и те я прибраха в чантата. Имаха такъв вид, че Романов си представи как без особени усилия биха изнесли огромното бюро на посланика.

— На „Хийтроу“ ви чака самолет, с който и двамата заминавате направо за Вашингтон — каза посланикът. — Цялата необходима документация за митническите власти е уредена. Ще кацнете във Вашингтон в пет часа местно време, така че другарите в Америка ще могат да изпълнят своята част от договора още днес.

Двамата куриери кимнаха, запечатаха дипломатическата поща в присъствието на посланика и тръгнаха. Романов отиде до прозореца и проследи как колата им потегли по Кенсингтън Хай стрийт към летище „Хийтроу“.

— Водка, другарю майор?

— Благодаря — каза Романов, но не помръдна от прозореца, докато колата не се загуби от погледа му.

Посланикът отиде до хладилника и извади бутилка водка, взе две водни чаши и ги наля догоре.

— Няма да е преувеличено да се каже, че изиграхте важна роля за утвърждаването на Съветския съюз като най-могъщата нация на земята — каза той и му подаде едната чаша. — Затова нека пием за репатрирането на гражданите от Алеутските острови като пълноправни граждани на Съюза на съветските социалистически републики.

— Как е възможно това? — попита Романов.

— Мисля, че е дошло време да узнаеш важността на твоята придобивка.

И той разказа на Романов какво му бяха съобщили от Москва тази сутрин.

Романов дори се зарадва, че не бе знаел какъв е залогът.

— Определил съм среща с външния министър за днес следобед в три, за да го уведомя. Можем да разчитаме, че британците ще се заинтересуват от едно честно споразумение — продължи посланикът. — Казаха ми, че той изобщо не бил доволен, защото се надявал да бъде в избирателния си район, за да открие някакъв благотворителен базар — британците си имат странни начини за поддържане на партийната система.

— За Алеутските острови — засмя се Романов и вдигна чашата си. — Но какво става в този момент във Вашингтон?

— Нашият посланик вече поиска среща с американския държавен секретар, определена за осем часа тази вечер. Урежда се и пресконференция в посолството след срещата. Може да ви се стори забавно, но президентът Джонсън е отменил посещението си в Тексас този уикенд и е помолил радиото и телевизията да му отделят време за „обръщение към нацията“ в понеделник във върховните часове по въпрос от национално значение.

— Значи успяхме в последния момент — каза Романов и си наля още една водка.

— Както биха казали англичаните — крайно рисковано. Да бъдем благодарни и на часовата разлика между Европа и САЩ, защото иначе нямаше да спазим крайния срок.

Романов потрепери при мисълта, че всичко е било на косъм, и пресуши на един дъх втората си водка.

— Трябва да обядвате с мен, другарю. Въпреки че заповедите са да се върнете в Москва незабавно, моята секретарка ме увери, че първият самолет от „Хийтроу“ е чак в осем вечерта. Завиждам на посрещането, което ще ви устроят като се върнете утре в Кремъл.

— Трябват ми хиляда лири за…

— А, да! Приготвил съм ги — каза посланикът, отключи едно малко чекмедже в бюрото си и подаде на Романов тънка пачка банкноти, опаковани в целофан.

Романов ги пусна в джоба си и тръгна с посланика на обед.

Буш се втурна в кабинета на Лорънс.

— Романов е взел иконата — извика той.

Челюстта на Лорънс увисна. На лицето му се изписа отчаяние.

— Откъде си толкова сигурен?

— Току-що получих съобщение от Вашингтон. Руснаците са поискали официална среща с държавния секретар за осем тази вечер.

— Не вярвам — каза Лорънс.