Джефри Арчър: Опасно наследство

Не можеше да дочака първа страница на „Правда“ от следващия ден, макар да знаеше, че там истинската случка ще е преувеличена. По западните стандарти това също щеше да е сензация.

— Съобщение на „Бритиш Еъруейз“. Полет 117 заминава за Москва. Моля всички пътници да се явят на изход 23.

Романов излезе от фоайето и измина почти половинкилометровия коридор до самолета. Малко след седем без десет се отправи бавно към пистата към чакащия самолет. Самолетът, в който бе иконата, щеше да кацне във Вашингтон, а той щеше да пристигне в Москва точно навреме за срещата между „Динамо“ и „Спартак“ на стадион „Ленин“ във вторник. Чудеше се дали ще известят пристигането му по високоговорителите, както постъпваха винаги, когато някой член на Политбюро присъстваше на мач. Изкачи стълбичката и влезе в самолета; докато сядаше настъпи пътника откъм пътеката. Беше благодарен, че мястото му е до прозореца.

— Бихте ли желали нещо за пиене преди излитане? — попита стюардесата.

— За мен едно силно кафе — каза съседът му.

Романов кимна и поръча същото. След малко стюардесата се върна с двете кафета и помогна на мъжа до Романов да издърпа масичката си. Романов разпъна своята. Стюардесата му подаде кафето. Той отпи една глътка, но беше доста горещо и той го постави на масичката. Видя как съседът му изважда от джоба си пакетче с таблетки захарин и пуска две в димящото кафе.

„Защо ли си прави труда — помисли Романов. — Животът и без това е твърде кратък.“

Погледна през прозореца и проследи как самолетът на „Аерофлот“ заема място на пистата. Усмихна се при мисълта колко по-удобен ще е собственият му полет. Опита пак кафето си: беше точно както го обичаше.

Отпи една голяма глътка и почувства как го наляга дрямка — това не му се стори толкова странно, защото през последната седмица почти не бе имал време за сън.

Облегна се назад и затвори очи. Сега би приел всички почести, които можеше да му предложи държавата. Валчек беше отстранен от пътя му, така че можеше дори да заеме мястото на Заборски. Ако това не станеше, дядо му му беше осигурил алтернатива.

Напускаше Лондон и съжаляваше само за едно нещо: не успя да убие Скот. Но предполагаше, че американците ще се погрижат за това. За първи път през тази седмица не се налагаше да сдържа съня си.

След няколко минути пътникът до Романов взе чашката му и я сложи до своята. После сгъна масичката му, зави краката на руснака с вълненото одеяло и бързо спусна специалната козирка над челото му, за да покрие изцъклените му очи.

Вдигна глава и видя, че стюардесата го гледа.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя с усмивка.

— Не, благодаря. Каза, че не иска да го безпокоят по време на полета, защото имал трудна седмица.

— Разбира се, господине — каза стюардесата. — Излитаме след няколко минути — добави тя, взе двете чашки от кафето и ги отнесе.

Мъжът нетърпеливо забарабани по масичката. След миг се появи главният стюард.

— Викат ви спешно от работата ви, сър. Трябва незабавно да се върнете в Уайтхол.

— Знаех си аз! — промърмори недоволно спътникът на Романов.

Адам проследи с поглед как руският самолет се издига и завива на изток. Не можеше да разбере защо Романов не се качи. Дали не бе предпочел полета на „Бритиш Еъруейз“?

Дръпна се в прикритието си, веднага щом го видя. Не вярваше на очите си. Лорънс се връщаше през пистата.

На лицето му грееше доволна усмивка.

— Продадена на господина в центъра за пет хиляди лири.

— Сега преминаваме към предмет номер тридесет и две — продължи аукционистът и погледна от подиума към препълнената зала. — Икона на „Свети Георги и змея“. — Един служител постави малка икона на статива до него. Аукционистът се втренчи в лицата на публиката — познавачи, аматьори и любители зяпачи. — Каква цена да предложа за този великолепен образец на руското изкуство? — попита в очакване той.

Робин стисна ръката на Адам.

— Не съм се чувствала толкова изнервена, откакто се срещнах лице в лице с Романов.

— Не ми напомняй — каза Адам.

— Разбира се, това не е оригиналът, който се намира в Зимния дворец, но независимо от това пред вас е едно чудесно копие, рисувано вероятно около 1914 от придворен художник — заяви аукционистът и възнагради малката икона с одобрителна усмивка. — Имаме ли първоначална цена? Да кажа ли осем хиляди?

Следващите няколко секунди се сториха на Робин и Адам безкрайни.