Джефри Арчър - Опасно наследство

После изскочи от колата, хукна към края на тунела и се залепи до стената. Хеликоптерът бе продължил напред, но вече се връщаше, насочваше се точно към тунела. Адам го наблюдаваше как прелита над главата му и след минути пак се връща обратно.

Докато чакаше, откъм колата се появиха двама автостопаджии — приказваха си безгрижно, без да имат представа за неговите затруднения.

Той погледна отчаяно двамата млади мъже и извика:

— На стоп ли сте, момчета?

— Да — отвърнаха те почти едновременно.

Адам залитайки пресече шосето и отиде при тях.

— Добре ли сте? — попита единият, но не можа да види кой точно в тъмнината.

— Не, не съм — простичко обясни Адам. — Изпих малко повече вино на обед, а шосето е тъпкано с полиция заради колоездачното надбягване. Със сигурност ще ме хванат, ако продължа. Някой от вас може ли да кара кола?

— У мен е само канадската ми книжка — каза по-високият от младежите. — И освен това ние сме тръгнали за Париж, а колата ви е спряла в обратна посока.

— Колата е на „Херц — коли под наем“ — обясни Адам. — Взех я тази сутрин и трябва да я върна до седем вечерта. Но няма да успея в сегашното си положение.

Двамата младежи го погледнаха с недоверие.

— Ще ви дам сто франка, ако я върнете вместо мен. Разбирате, че не мога да си позволя да загубя книжката си, аз съм търговски пътник — обясни Адам.

Никой от двамата не проговори.

— Уверявам ви, че документите ми са наред — каза Адам и ги подаде на по-високия, който отиде до колата и разгледа книжката и талона на Албърт Томкинс на светлината на фаровете, а после каза нещо на приятеля си.

Адам чу перките на хеликоптера да свистят близо до входа на тунела.

— Не ни трябват стоте ви франка — каза накрая по-високият. — Искаме да ни дадете бележка, в която да обясните защо ние връщаме колата на „Херц“ в Париж вместо вас.

Адам извади писалката на полковника и малко прекалено трезво се наведе над капака на колата и написа бележката на гърба на квитанцията от „Херц“.

— Защо не дойдете в Париж с нас?

Адам се поколеба малко. Не можеха ли и те да чуят шума?

— Не. Трябва да стигна в Булон.

— Можем да ви закараме до Булон, и пак ще ни остане достатъчно време да върнем колата в Париж.

— Не, не. Много мило от ваша страна. Мога сам да се погрижа за себе си, стига да съм сигурен, че колата ще бъде върната възможно най-бързо.

Високият сви рамене, а спътникът му отвори задната врата и хвърли раниците им на седалката. Адам остана в тунела, докато те запалиха колата. Чуваше как перките забавят ритъма си: хеликоптерът сигурно се снишаваше да кацне някъде наблизо в полето.

„Тръгвайте, тръгвайте, за бога! Тръгвайте!“ — молеше се той. Колата потегли към Булон, след стотина метра обърна в една отбивка и се отправи обратно към тунела. Свирнаха му, когато минаха покрай него, и изчезнаха към Париж. Адам коленичи с облекчение и тъкмо щеше да стане и да тръгне, когато видя два силуета на входа на тунела. На фона на ясното синьо небе се очертаваха фигурите на двама високи слаби мъже. Стояха и се взираха в тунела. Адам не помръдна, молеше се да не са го забелязали.

После изведнъж единият тръгна към него, другият остана на входа. Адам знаеше, че няма надежда пак да избяга, и коленичи, проклинайки собствената си глупост. Само след секунди щяха да го видят.

— Да не губим повече ценно време, Марвин, нали видяхме, че това английско копеле тръгна обратно към Париж.

— Мислех, че… — започна другият, когото бяха нарекли Марвин.

— Остави аз да мисля. Да се връщаме в хеликоптера, преди да го изпуснем.

Марвин, който беше само на двадесетина метра от Адам, неочаквано спря, обърна се и хукна назад.

Адам остана известно време на мястото си. Студена лепкава пот изби по тялото му, когато разбра, че преследвачът му не е Романов. Ако единият от тях не го беше нарекъл „английско копеле“, той с удоволствие щеше да се предаде. Изведнъж болезнено осъзна разликата между реалност и фантазия: беше останал без приятели.

Не се помръдна, докато не чу хеликоптерът да се издига. Взря се навън и можа да види през арката на тунела как американците се отправят към Париж.

Излезе от тунела и закри с ръка очите си. Слънцето грееше много по-силно от преди. А сега — накъде? Оставаше по-малко от час до отплуването на кораба, но той вече нямаше транспорт. Не беше сигурен дали трябва да опита на автостоп, да търси автобусна спирка или просто да се отдалечи колкото е възможно от главното шосе. Непрекъснато гледаше нагоре в небето. Колко ли време още оставаше, докато стигнат колата и разберат, че вътре не е той?