Джефри Арчър - Опасно наследство

Адам погледна към кораба. Двамата американци излизаха от билетната каса.

— Deux minutes. 60 60 Две минути. — Б.ред.

Адам скочи на шофьорското място, погледна пак към кораба и видя как Марвин и колегата му се отправят към мостика.

— Une minute. 61 61 Една минута. — Б.ред.

— Само закарай колата до Дюнкерк и остави ключовете в британския контролно-пропускателен пункт. Ще се видим, като пристигнем там.

— Успех — каза Адам.

— Благодаря — каза Боб и изтича на стартовата линия при съотборниците си, които държаха нетърпеливо колелото му.

— Trente secondes. 62 62 Тридесет секунди. — Б.ред.

Адам видя как мостчето на кораба се вдига точно когато стартерът вдигна пистолета си.

— Готови… Старт!

Корабната сирена изсвири провлачено и двамата американци заминаваха за Дувър. След секунда изстрелът даде начало на колоездачното състезание, а Адам включи на втора скорост и се отправи към Дюнкерк.

Адам седеше в малкото кафене на пристанището и чакаше да се появи автобусът. Беше оставил колата на контролно-пропускателния пункт и вече бе готов да се качи на кораба, но искаше да се увери, че Робин ще пристигне.

Автобусът се появи на пристанището десет минути преди тръгването на кораба, Робин слезе и Адам я поздрави.

— Не можеш да се отделиш от мен, нали? — каза тя.

Адам избухна в смях и почти я прегърна.

— Хубаво е, че те виждам — каза той.

— Мислех, че се връщаш в Англия по някакъв тайнствен маршрут — с разузнавателна ракета или нещо дори по-екзотично.

— Не че не исках — каза Адам, — но американците бяха на контролния пункт точно когато реших да пътувам за чужбина.

— Американците? — попита тя.

— Като се качим на борда, ще ти обясня всичко подробно.

Никой от двамата не забеляза младия агент, който беше проследил Робин от Берлин. Той отиде в една телефонна будка и набра презокеански номер.

— Нямаше да ти повярвам на нито една дума, ако не бяха две неща.

— Именно?

— На първо място — висш служител от Външно министерство върна в Амстердам паспорта на Дъдли Хулм. А това ме подсеща да ти дам твоя.

Тя порови из чантата си, извади тъмносиния му паспорт и му го подаде.

— А кое е второто? — попита Адам, като взе с благодарност паспорта си.

— Имах съмнителното удоволствие да се срещна лице в лице с другаря Романов и нямам желание това да се случва отново.

— А пък аз възнамерявам да го срещна отново — каза Адам.

— Защо? — попита Робин.

— Защото искам да го убия.

Романов и Полард пристигнаха в Дувър няколко минути преди определеното време за акостиране на ферибота и зачакаха нетърпеливо. Романов се настани така, че да може да вижда през прозореца на митницата, и наблюдаваше как фериботът влиза в пристанището. Беше намерил идеалното място зад един автомат за кафе, тъй като можеше да проследи всеки, който влиза във фоайето на митницата, и същевременно оставаше скрит за другите.

— Просто за всеки случай вървете при изхода за коли и ми докладвайте, ако забележите нещо необичайно — каза Романов.

Полковникът остави Романов, скрит зад кафемашината, и си избра място на пристанището, откъдето виждаше всички коли, които влизаха в зоната на митницата на около петдесет метра от изхода. Ако Скот наистина напуснеше ферибота с кола, Полард щеше да има достатъчно време да изтича обратно и да предупреди Романов, преди англичанинът да мине митницата и да стигне главния изход. Поне на това място Скот не можеше да рискува да се скрие в багажника. Двамата мъже чакаха.

Капитанът включи корабната радиоуредба на девети канал и заговори отчетливо по малкия микрофон:

— Моторен кораб „Шантий“ вика началника на пристанище Дувър. Приемам.

Изчака малко и натисна едно копче пред себе си. От уредбата се чу:

— Началникът на пристанището до моторен кораб „Шантий“. Чувам ви ясно и чисто. Приемам.

— Говори капитанът. Имаме спешен случай. Един от пътниците падна на палубата от спасителна лодка и получи многобройни наранявания. — Адам изпъшка, а капитанът продължи: — Ще ми е нужна линейка, която да чака на брега и да го закара до най-близката болница веднага щом пристигнем. Приемам.

— Прието, капитане. Линейката ще ви чака на пристанището, когато корабът пристигне. Край, изключете.

— Всичко ще е наред, скъпи — каза Робин с такъв нежен глас, какъвто Адам не беше чувал досега. — Веднага щом пристигнем, ще се погрижат да бъдеш закаран направо в болница.