Джефри Арчър - Опасно наследство

— Трябва да се връщам на мостика — каза сърдито капитанът. — Ще наредя на двама от стюардите да донесат носилка за брат ви.

— Благодаря, капитане. Много ни помогнахте.

— Трябва да го посъветвате за в бъдеще да пие по-малко, когато се качва на кораб — това е само в негов интерес.

— Опитвала съм — каза Робин и въздъхна. — Няма да повярвате колко пъти съм опитвала, капитане, но се боя, че се е метнал на баща ми.

Адам си хвана крака и пак изстена.

— Хм — изсумтя капитанът и погледна към дълбоката рана на рамото на Адам. — Да се надяваме, че няма да се окаже нещо сериозно. Дано имате късмет.

— Благодаря ви още веднъж, капитане — каза Робин.

Капитанът излезе и затвори вратата на каютата, а тя продължи:

— Дотук добре. Да се надяваме, че и втората част на плана ще успее. Между другото, дъхът ти е ужасен.

— Какво друго очакваш, като ме накара да се жабуря в продължение на двадесет минути с уиски и после ме принуди да го изплюя по дрехите си.

Двамата стюарди вдигнаха Адам на носилката и го занесоха на палубата. Сложиха го внимателно на дъските и изчакаха до подвижното мостче, а в това време при тях изтича един митнически служител заедно с граничен полицай. Робин им подаде паспорта на Адам. Полицаят прелисти страниците и провери снимката.

— Приликата е очевидна, въпреки злополуката — каза Робин, — но се боя, че в следващото издание трябва да включат това в графата „особени белези“. — Тя отгърна драматично одеялото и откри дълбоката рана на рамото на Адам, който беше направил подходяща за случая унила физиономия.

— Носи ли нещо у себе си, което трябва да се декларира? — попита митничарят.

Адам непрекъснато пипаше иконата, без сам да го иска.

— Не, не бих му позволила да купува повече пиене по време на това пътешествие. Аз ще поема отговорността да проверите личните му вещи заедно с моите, когато сляза от кораба.

— Добре. Благодаря, госпожице. По-добре се погрижете да отпътува за болницата — каза митничарят, поглеждайки към тълпата пътници, които чакаха нетърпеливо на мостика, за да слязат на брега.

Романов я забеляза да излиза от митницата.

— Сега знам точно как капитан Скот възнамерява да излезе от кораба и ще го посрещнем, когато най-малко го очаква. Иди и наеми една кола до Лондон — изрева той на полковника.

Линейката изхвръкна през митницата със запалени фарове и пусната сирена. По пътя за болницата пациентът се съвзе толкова бързо, че придружителят просто не вярваше на очите си. Започна да си мисли, че капитанът е преувеличил степента на спешност.

Романов стоеше до изхода и се усмихна, като видя как автобусът с музикантите излиза от тъмния дълбок трюм и се нарежда на опашката пред митницата. Огледа го и бързо забеляза Робин Бересфорд. Както и предполагаше, тя държеше контрабаса и беше невъзможно да се види кой стои до нея.

— Втори път номерът няма да мине — промърмори Романов точно когато полковникът се появи до него с почервеняло лице.

— Къде е колата? — запита руснакът, без да откъсва поглед от автобуса.

— Наех една — каза полковникът, — но искат международното ти шофьорско свидетелство. Нали моето е у Скот заедно с останалите документи.

— Стой тук — каза Романов — и следи дали Скот няма да се опита да слезе от онзи автобус.

И Романов изтича до канцеларията на „Авис“.

В същото време Адам бе вече внесен на количка в една малка приемна и приет от дежурния лекар.

Младият лекар се наведе над пациента си. Никога преди не беше виждал подобна рана от падане.

— Отвратителни разкъсвания — каза той, като почисти раната на рамото. — Можете ли да направите кръг с ръката си?

Адам завъртя изцяло ръката си и пак я отпусна.

— Добре. Поне не е счупена — каза лекарят и продължи да почиства раната. — Ще сложа йод, може да ви засмъди малко. — После почисти и двата охлузени лакътя на Адам и им залепи лейкопласт.

— Това не се е случило днес, нали? — попита той, вгледан в заздравяващото рамо.

— Не — каза Адам, без да дава никакви обяснения.

— Пострадали сте скоро. Ще ви бия анатоксин.

Адам пребледня.

— Смешно е колко много мъже се плашат от спринцовката и иглата.

Адам изпъшка.

— Не беше толкова страшно, нали? — говореше убедително докторът, докато увиваше с бинт рамото. — Има ли кой да ви прибере?

— Да, благодаря — каза Адам. — Съпругата ми ме чака.

— Добре, в такъв случай можете да си тръгнете, но, моля ви, обадете се на лекар, веднага щом се приберете вкъщи.