Джефри Арчър - Опасно наследство

Колоездачите отново започнаха да го задминават. Той продължи да върви и дори намери достатъчно сили да ободри британските състезатели, когато го задминаваха. Камиончето на британския отбор ги следваше отблизо и Адам направи знак да го вземат на стоп. За негова изненада колата спря.

Шофьорът смъкна стъклото и попита:

— Не бяхте ли вие човекът, който ме спря преди в Абервил?

— Точно така — каза Адам. — Оправи ли се момчето?

— Не, почива си отзад. Има разтегнато сухожилие. Какво стана с колата ви?

— Счупи се и я оставих на около километър назад — каза Адам като сви философски рамене.

— Лош късмет. Мога ли да те закарам? — попита мъжът. — На този етап отивам само до Булон, но скачай вътре, ако те устройва.

— Благодаря — каза Адам с облекчението на брадат битник, попаднал на единствения човек, пожелал да спре и да го вземе.

Шофьорът се пресегна и му отвори вратата.

Преди да се качи, Адам заслони очите си и погледна още веднъж към небето. Хеликоптерът не се забелязваше, но въпреки това Адам знаеше, че не след дълго ще се върне. Американците скоро щяха да разберат, че има само едно място, където е могла да стане размяната.

— Казвам се Боб — каза облеченият в анцуг шофьор и му подаде ръка. — Аз съм менажерът на британския отбор.

— Аз съм Адам.

Ръкуваха се сърдечно.

— За къде пътуваш?

— За Булон — каза Адам. — И с малко късмет мога да хвана кораба в три часа.

— Трябва да сме там към два и тридесет — каза Боб, — защото следобедният етап започва в три.

— Вашият състезател ще може ли да кара? — попита Адам като посочи зад рамото си.

— Не, той няма повече да участва в това състезание — каза менажерът. — Разтегнал си е сухожилието на крака и ще са нужни, както обикновено, няколко седмици, докато оздравее. Ще трябва да го оставя в Булон и аз смятам да завърша последния етап. Случайно да караш колело?

— Не — каза Адам. — Справям се малко, но не съм въртял педали, откакто сестра ми счупи семейното ни колело.

— Все още имаме шансове за бронза — каза Боб, когато задминаха британските състезатели.

Адам им пожела успех с вдигнати палци и после погледна през рамо към задното стъкло. Успокои се, като видя, че хеликоптерът не се появява на хоризонта.

Колата навлезе в предградията на Булон. Боб го закара до самото пристанище.

— Пожелавам ви да вземете бронзовия медал — каза Адам, като скочи от камиончето. — Благодаря много и успех през следващия пробег.

Погледна часовника си: оставаха двадесет минути до заминаването на кораба. Чудеше се дали не е доста много. Отиде до касата и изчака малко, а после си купи пътнически билет. Не преставаше да се оглежда дали някой не го наблюдава, но никой не проявяваше интерес към него. След като купи билета си, той се отправи към кораба и тъкмо започна да свири с уста някаква не особено мелодична версия на „Вчера“, когато в далечината се появи една черна точка. Нямаше как да сбърка — само звукът му беше достатъчен.

Адам погледна към мостчето, което водеше към палубата на кораба, само на няколко метра от него, а после пак видя как точката в небето става все по-голяма. Погледна часовника си: корабът трябваше да тръгне след дванадесет минути — съвсем достатъчно време, за да могат преследвачите му да приземят хеликоптера и да се качат на борда. Ако той се качи и американците го последват, няма начин да не го открият. Но ако американците се качат на кораба, а той остане на брега, би имал достатъчно време да стигне до Диел, преди да е отплувал следващият ферибот.

Адам бързо затича обратно към огромната тълпа, която чакаше старта на новия пробег от състезанието по колоездене на шосе.

През това време хеликоптерът се стрелна отгоре и започна да кръжи като керкенез, който търси мишка.

— Нали каза, че много бързаш да хванеш кораба? — Адам се обърна със свити юмруци, но се озова лице в лице с менажера на британския отбор, който сега беше облечен в състезателен екип.

— Промених намеренията си.

— Имаш ли нещо против да закараш нашата камионетка до следващия пункт? — попита Боб с надежда.

— Къде е той? — попита Адам.

— Дюнкерк — каза менажерът.

Адам опита да си спомни по кое време отплава корабът на Робин.

— Six minutes 58 58 Шест минути. — Б.ред. — чу се глас по високоговорителя.

— Окей — каза Адам.

— Добре — каза менажерът. — Последвай ме.

Адам изтича след него към камиона.

— Quatre minutes 59 59 Четири минути. — Б.ред. — чу ясно Адам, докато Боб отключи камионетката и му подаде ключовете.