Джефри Арчър - Опасно наследство

— Слушай, стари човече, не ми се налага повече да бъда герой, защото може би никога вече няма да се върна в Съветския съюз.

— Внимавай, Майка Русия има много дълги ръце.

— Поради предвидливостта на дядо ми мога да си позволя да ги отрежа — каза мъжът и докосна златния медальон, който носеше под ризата си. — Искам само да съм сигурен, че няма да им кажеш къде държа ножиците.

— Защо да мълча? — попита Посконов.

— Защото, ако не успея да взема иконата през следващите двадесет и четири часа, ще ти звънна отново, за да те запозная в подробности как можеш да получиш на ръка доста повече злато, отколкото ще ти дадат твоите предишни работодатели.

Банкерът се въздържа от коментар.

Секретарят на посолството нахлу в стаята, без да почука.

— Казах ви да не ме прекъсвате — извика Романов, като закри с ръка слушалката.

— Засякохме Скот.

Романов затвори бързо телефона. В Москва старият руски банкер прослуша отново записа на разговора, усмихна се на думите на Романов и стигна до заключението, че няма друг избор, освен да си резервира полет до Женева.

— Робин?

— Ординарец! Докъде стигна?

— Тъкмо напуснах Париж и съм на път за вкъщи — каза Адам. — Придържаш ли се към разписанието, което уточни в автобуса?

— Разбира се. Защо, все още ли толкова горещо желаеш да прекараш нощта с мен?

— Разбира се — имитира я Адам. — Но кога се връщаш вкъщи?

— Оркестърът ще вземе ферибота от Дюнкерк довечера в шест и тридесет. Можеш ли да се качиш с нас?

— Не — каза Адам. — Трябва да се върна по друг маршрут. Но, Робин, когато стигна в Лондон, можеш ли да ме приютиш за една нощ?

— Звучи ми като предложение, което не мога да отхвърля — каза тя и повтори адреса си, за да е сигурна, че той успява да го запише. — Кога да те чакам?

— Около полунощ довечера.

— Винаги ли информираш момичетата така подробно?

Младият офицер от КГБ, който стоеше в съседната кабина, успя да чуе по-голямата част от разговора. Усмихна се, като си припомни думите на майор Романов: „Който ми донесе Царската икона, няма защо да се бои за бъдещето си в КГБ“.

Адам се върна в колата и продължи, докато стигна предградията на Буве, където реши да спре и да обядва набързо в едно крайпътно заведение.

Според разписанието, което беше взел от гишето на „Херц“, фериботът, който искаше да вземе, тръгваше от Булон в три следобед, така че можеше да успее, дори щеше да му остане около час свободно време.

Той седеше в едно сепаре до прозореца и се наслаждаваше на храната, която във всяка английска кръчма биха нарекли „обед на орач“. С всяка следваща хапка се уверяваше, че френските орачи изискват много по-висококачествена храна, отколкото е стандартът на който и да е английски земеделец.

Докато чакаше да му донесат кафето, Адам извади документите на Албърт Томкинс от вътрешния си джоб и започна да ги разглежда внимателно. С интерес откри точно колко седмици е получавал помощ за безработен.

През прозореца на кръчмата видя да преминава първият колоездач. Атлетът напрягаше мускули, твърдо решен да бъде в групата на водачите. Докато останалите се стремяха един след друг през Буве, Адам се развесели от мисълта, че всички до един превишават скоростта. При вида на състезателите си припомни, че трябва да се яви на последния си медицински преглед за постъпване във Външно министерство утре следобед.

Романов прочете кодираното съобщение още веднъж: „Скот се връща в Женева. Проверява немското момиче и банка“.

Вдигна погледа си към старши офицера от КГБ, който му беше връчил съобщението.

— Да не би Ментор да ме мисли за наивен? — каза Романов на колегата си от Париж. — Вече знаем от нашия агент в Амстердам, че той сега е на път към френското крайбрежие.

— Тогава защо Ментор ще иска да ви изпраща в противоположна посока?

— Защото сигурно той е човекът, който осведомява и американците — каза хладно Романов и се обърна към полковника, който стоеше до него: — Знаем, че няма да тръгне от Дюнкерк. Тогава какви други възможности остават?

— Шербург, Хавър, Диел, Булон или Кале — отговори полковникът, като погледна към картата върху масата. — Мога да се обзаложа, че ще е Кале.

— За нещастие — каза Романов — капитан Скот не е толкова прост. Тъй като магистралата води директно към Кале, капитанът ще очаква да сме завардили тази част от маршрута. Мисля, че нашият приятел ще опита първо от Булон или Диел.

Той провери разписанието, с което го бе снабдил вторият секретар.