Джефри Арчър - Опасно наследство

Кремъл, Москва 19 юни 1966

Леонид Илич Брежнев влезе в стаята толкова бързо, че останалите четирима от Съвета по отбраната едва успяха да станат. Лицата им бяха както винаги мрачни и непоколебими — за разлика от западните политици, които се държаха така само при публичните си изяви.

Генералният секретар зае мястото си начело на масата и кимна на колегите си да седнат.

За последен път вътрешният кворум на Съвета по отбраната се беше събирал така спешно само за един час по молба на Хрушчов, който се бе надявал да получи подкрепа за авантюрата в Куба. Брежнев никога нямаше да забрави как предшественикът му избухна в сълзи, без да може да се овладее, защото го принудиха да нареди на съветските кораби да се върнат. От този момент Брежнев знаеше, че е въпрос само на време той да наследи Хрушчов като лидер на комунистическия свят.

Сега обаче той нямаше намерение да избухва в плач. От дясната му страна седеше маршал Малиновски, министър на отбраната; вляво — Андрей Громико, младият външен министър. След това идваше началникът на Генералния щаб — маршал Захаров и до него Заборски. Дори от начина, по който бяха седнали, бе очевидно, че Брежнев е недоволен от председателя на КГБ.

Той вдигна очи и се вгледа в голямата картина в маслени бои, на която бе изобразен Ленин по време на един от първите военни паради на Червения площад. Откакто тази картина бе изчезнала от Третяковската галерия през 1950 година, никой друг не я беше виждал, освен членовете на Политбюро.

„Само ако Ленин бе разбрал, че иконата е фалшификат“ — разсъждаваше Брежнев… И все пак, въпреки че в миналото бе традиция за руснаците да обвиняват мъртвите за всеки неуспех, Брежнев знаеше, че Владимир Илич Ленин не подлежи на критика. Трябваше да си намери изкупителна жертва измежду живите. Погледът му се спря на Заборски.

— Вашият доклад, другарю председател.

Заборски взе една папка, въпреки че знаеше съдържанието й почти наизуст.

— Планът за откриването на царската икона бе изпълнен образцово — започна той. — Англичанинът Адам Скот бе заловен и по-късно… „разпитан“ лично от другаря доктор Ставински в нашето посолство в Париж, но не ни насочи къде можем да намерим иконата. Стана ясно, че той е професионален агент на Запада. След три часа разпитът бил прекъснат за малко. Точно по това време затворникът успял да избяга.

— Успял — натърти Брежнев.

Точно както бе учил и подчинените си през годините, председателят на КГБ не направи опит да отговори.

— Нима не осъзнавате — продължи генералният секретар, — че в ръцете ни беше възможността да превърнем в наша база за ракети с малък обсег територията, която американците използват за своята система за ранно предупреждение? Ако си бяхме върнали иконата, щеше да е възможно да разположим тези ракети по граница, която е само на осемстотин километра от Сиатъл и на две хиляди километра от Чикаго. Така не само щяхме да обезсмислим тяхната система за ранно предупреждение, но в голяма степен щяхме да увеличим възможностите си да засечем каквато и да е вражеска ракета, докато те щяха да са все още на хиляди километри от най-близката ни граница.

Федералният секретар изчака, за да види дали председателят на КГБ ще предложи някакви други обяснения, но Заборски беше забил поглед в масата пред себе си. Брежнев продължи почти шепнешком:

— И нямаше да се наложи да жертваме нито един живот, нито една ракета, танк, дори нито един куршум — защото всичко това си е наше по закон. Но ако в следващите тридесет и шест часа не успеем да открием Царската икона, никога повече няма да ни се удаде подобен шанс. Ще загубим единствената си възможност да махнем една от звездите на американското знаме.

Външният министър Громико изчака, докато се увери, че Брежнев е завършил изказването си, и се обади:

— Ако мога да запитам, другарю председател, защо е било позволено на майор Романов да продължи участието си в такава важна операция, щом е заподозрян в убийството на… — Той погледна към документите пред себе си — … сътрудничката Петрова?

— Защото, когато се изправих пред тази ситуация — отговори Заборски, като най-после вдигна очи, — ми оставаха само седем дни до крайния срок, тоест утре, и по моя преценка нямаше никой друг, който да заеме мястото на Романов в този момент…

На вратата се почука боязливо. По всички лица се изписа изненада. Министърът на отбраната беше дал специални нареждания никой да не ги безпокои.