Джон Нанс - Полет 6

Генералът се изправи и кимна на Монсън, докато се отправяше към вратата.

— Били, имаш думата.

ЦРУ, Лангли, Вирджиния

13:00 ч

Сред безбройните съобщения, които се движеха през подобните на заешка бърлога коридори в Лангли, едно малко комюнике, написано от някой от постоянно увеличаващите се оперативни работници, беше преминало първоначалния преглед и беше пристигнало в електронната пощенска кутия на съответната работна група. До 6:30 ч сутринта групата, състояща се от двама мъже и една жена, беше прочела информацията, за която оперативният работник вероятно беше рискувал живота си, и беше решила, че именно това е липсващото парченце от една постепенно запълваща се мозайка.

— Все още нямаме представа какъв тип самолет ще използват, нито какво оръжие — заяви жената, докато обясняваше заключенията си пред заместник-директора.

Един от мъжете я прекъсна.

— Но все пак можем да заключим следното: Ако информацията ни е вярна, самолетът, носещ оръжието, ще излети от Африка, и то от Централна Африка. Това вероятно означава трансконтинентален полет.

— Нещо като „Боинг 777“ или „Боинг 747“, насочен към Европа?

— Точно така, или „Еърбъс 340“, или DC-10, или MD-11. Някой от тези.

— Но нямаме представа за възможната цел?

Те поклатиха глави едновременно.

— Който и да е град в Европа.

— Време?

— През следващите четирийсет и осем часа. Предполагаме, че оръжието ще бъде антракс или нещо също толкова ужасно. Ако е антракс, разбира се, трябва само да скрият заряда в колесника. Щом се отвори, вирусът също ще излезе.

Заместник-директорът кимна и се изправи.

— Добре. Вдигнете тревога и започнете да наблюдавате всичко, което лети над Африка през следващите два дни.

Изход В-33

Летище „О’Хеър“, Чикаго, Илинойс

12:04 ч

Мартин Нгуме усети как тялото му се разтърсва още преди клепачите му да се отворят в претъпканата чакалня. За момент го обхвана паника дали не е проспал полета си. На отсрещната стена имаше дигитален часовник и циферблатът му показваше дванайсет и една минути. Самолетът на Мартин излиташе в един и половина.

Той се отпусна, но само за миг. После отново се сети, че на единствената врата на миниатюрното жилище на майка му виси катинар. Катинар? А къде беше тя?

В къщата нямаше телефон. Бараките в Совето понякога дори нямаха тоалетни, а за да използваш телефона, трябваше да слезеш четиристотин метра по улицата до един прашен магазин, което майка му правеше един път месечно в неделя, за да приеме обаждане от сина си.

Но този път някой друг вдигна слушалката, непознат човек, който не бе чувал за майка му. Трябваше да се обади още няколко пъти, докато успее да открие местен жител, който да измине разстоянието до къщата, и още няколко, за да го повика обратно на телефона.

— Няма я.

— Погледна ли вътре?

— Не можех да погледна вътре; на вратата има катинар.

— Какво?

— Един малък катинар. Автоматичен, нали знаеш. Сложен е на вратата.

— Попита ли дали някой не я е виждал?

— Да, но никой не знае къде е.

Мартин разтърка очите си. Не беше спал от два дни, докато се опитваше да разбере какво се е случило. Как така една болна стара жена, която беше дала последните си пари, за да изпрати сина си да учи в Америка, беше изчезнала безследно?

Обзе го паника и той не успя да я превъзмогне. Беше пропуснал два дни лекции, за да говори по телефона. В крайна сметка не му остана нищо друго, освен да хване самолет до вкъщи. Просто в Южна Африка нямаше човек, който да си направи труда да я издири.

— Извинете — обади се един женски глас от лявата му страна. — Добре ли сте?

Погледът му се плъзна по празната седалка до него към задната редица и срещна очите на една привлекателна жена, която го наблюдаваше.

— Да, благодаря ви.

— Изглеждахте толкова стреснат, когато се събудихте. Помислих си, че ще си счупите врата, както спяхте — усмихна се тя.

Отдясно, малко надолу по коридора, имаше редица обществени телефони и умът му вече се занимаваше с този факт, но Мартин си наложи да се концентрира върху думите й.

— Съжалявам… не разбирам за какво говорите.

— Постоянно се унасяхте и главата ви бавно се спускаше, ето така… — Главата й клюмна напред, после подскочи нагоре. — А после пак отначало.

— Съжалявам — повтори той. По някакъв начин се почувства виновен.

— Няма за какво да съжалявате. Но вратът ме заболя само като ви гледах.

Той кимна, като отвърна на усмивката й. При обикновени обстоятелства щеше да изпита задоволство, че една красива американка се притеснява за него, но сега можеше да мисли само за редицата телефони и оставащите импулси в картата му. Мартин пъхна дясната си ръка в джоба на панталона. Имаше само осемдесет долара и кредитна карта „Виза“, за да изкара следващите няколко дни. Самолетният билет беше друго нещо. Добрината на хазяйката му го беше просълзила, когато тя му каза да не се притеснява и предложи да му купи двупосочен билет.