Джон Нанс - Полет 6

— Може би, но въпреки това го кажи. „Ще… се… забавлявам!“

— Да, добре. Ще се забавлявам.

Тя сложи ръце на раменете му и си придаде сериозно изражение.

— Искаш ли ме?

— Разбира се, че те искам. Аз винаги те искам.

— Добре. Ако не се усмихваш и не се забавляваш, няма да има секс. Ясно?

Той въздъхна и се опита да се усмихне.

— Добре, ще се забавлявам.

— И ще се отпуснеш, нали така?

— Едно по едно — каза той, като най-сетне се усмихна.

Линда Лао знаеше, че има работа със запален фитил всеки път, когато се налагаше Джейсън да доближи летище. Беше вечно напрегнат, изискваше много както от себе си, така и от другите и беше двигателят на успеха на една от малкото оцелели софтуерни компании. Беше успял, защото живееше в услуга на клиентите си — израз, който по собствените му думи беше напълно безсмислен, когато го отнесеш към гражданската авиация.

Всяко пътуване със самолет беше мъчение за Линда — тя мразеше да вижда съпруга си ядосан и напрегнат от най-често ужасяващото отношение към клиентите. Дори лавината от писма с оплаквания, с която той обикновено засипваше авиокомпаниите след всеки полет, не беше толкова дразнеща, колкото самата гледка на напрежението, което го изяждаше отвътре. Точно затова го беше умолявала да наеме чартърен самолет до Лондон.

Реакцията му беше предвидима. Джейсън беше пестелив човек от пестеливо семейство, което беше оцеляло и преуспяло в Хонконг именно защото беше такова. Цената от почти трийсет хиляди долара за чартърен полет, сравнена с две хиляди в обикновен самолет, го беше ужасила.

— Поне вземи билети за първа класа — беше го умолявала тя.

— Нашите служители не летят с първа класа, така че и ние няма да го правим — беше отговорът. — Трябва да мислим за акционерите.

— Но компанията ти не плаща за това пътуване. Ние си плащаме.

— Още повече, че е така. Не сме се издигнали чак толкова, че да не можем да летим в икономическа класа.

— Джейсън, мили, тя става за вътрешни полети, но за международни е ужасна!

Лимузината беше единственото изключение, на което се бе съгласил, но тя знаеше, че ще слуша за това през следващите две седмици: цената, неудобството, погрешното впечатление, което създаваше. Понякога й се струваше чудно, че той беше толкова внимателен към финансите си и образа си на лидер. Бяха се борили упорито в Калифорния и бяха успели.

— Но кога точно — често го питаше тя — ще започнем да харчим състоянието, което натрупахме?

— Ще платим трийсет хиляди долара за път само през трупа ми. Това е последната ми дума — беше отсякъл той и дългите й години като послушна дъщеря на китайци я бяха накарали да се съобрази с чувствата на съпруга си. Щяха да летят в икономическа класа до Лондон.

Вече съжаляваше, че се е съгласила.

Придвижването сред опашка изпотени пътници беше отнело трийсет минути. Типично за него, Джейсън ги бе довел на летището с два часа по-рано, така че времето не беше проблем, но удържането на самия него спокоен се оказа доста трудно.

Линда хвърли поглед към порталите за проверка, като донякъде се успокои от вида на полицаите в униформи, които ги обслужваха от известно време. Джейсън беше приветствал промяната и дори беше съдействал, но споменът от последното им премеждие със старата система преди няколко години все още я караше да потреперва.

Бяха поели към Лос Анджелис, когато надменното отношение на един охранител беше изкарало Джейсън от релси.

— Няма разумна причина да проверявате компютъра ми повече — беше отсякъл Джейсън, когато мъжът се беше опитал да измъкне куфарчето от ръката му.

— Сър, извадете компютъра или ще се наложи да напуснете охраняваната зона.

Веднага се доближиха две ченгета. Сутринта беше скучна. Сърбяха ги ръцете да арестуват някого, а Джейсън изглеждаше подходящ кандидат.

— Джейсън — прошепна Линда в ухото му, — не сме на подходящо място. Тези хора са дипломирани идиоти. Не можеш да спориш с тях.

Джейсън се обърна към нея със стиснати зъби.

Тя прошепна в ухото му:

— Искам да стигна до Лос Анджелис, мили, а не да плащам гаранция, за да те изкарам от затвора. Не казвай нищо. Просто кимни на този кретен и му покажи компютъра си.

Видя как мускулите на челюстта му подскачат бясно, докато се опитваше да се контролира, а охранителят се суетеше около куфарчето и се опитваше да открие бутона за включване.

— Ето! — извика Джейсън извън себе си и протегна пръст, за да натисне бутона. — И какво, по дяволите, доказва това? Екранът се включва. Много важно!