Джон Нанс - Полет 6

— Ъъъ… „Делта“ 217, слушам ви.

— Разбрано, „Делта“, последвайте „Боинг 777“ на „Меридиън“ на ваше ляво. „Еър Франс“ 12, сменете на честотата на контролната кула и изчакайте да ви се обадят.

Даян Дженсън, любимата служителка на Джейк по предимно сексистки причини, застана до него, после нагласи слушалките и микрофона си, за да поеме работата на един от мъжете в залата. Тя разроши късата си меднозлатиста коса и му се усмихна.

— Сега е сезонът на тяхното недоволство — изрече с престорена суровост.

— И нашето — отвърна той. — „Хърндън“ вече забавя пристигащите полети.

Очите му не се откъсваха от далечния трафик, докато произнасяше името на командния център на Федералната агенция до Вашингтон.

— На нашите писти няма място.

— А аз имам един избухлив брат в тази лудница долу, който се опитва да стигне до Далас. Току-що го оставих да чака. Човек можеше да си помисли, че се готви за битка.

— Точно така си е било — отбеляза Джейк.

— Предложих му да пътува с влак — отвърна тя, докато пристъпваше напред и включваше слушалките си към пулта на човека, когото щеше да смени. — Не се съгласи.

Вътрешната линия отново звънеше и докато Джейк посягаше към слушалката, очите му уловиха яркото проблясване на слънчева светлина по някаква кола навън. Беше доволен, че не му се налага да бъде там долу, сред всичките разгорещени пътници.

Много доволен.

Рейбърн Хаус

Вашингтон, окръг Колумбия

Полковник Дейвид Бърд събра документите, които бе наредил по масата, и ги натъпка в куфарчето си, преди да се обърне и да стисне протегнатата ръка на Джулиан Бест, началника на екипа в подкомисията по въздухоплаването.

— Чудесна работа, господин полковник — каза Бест. Широка усмивка набразди грубите му черти.

— Благодаря — отвърна Дейвид Бърд.

Някъде в стаята настойчиво зачурулика клетъчен телефон. Полковник Бърд потупа куфарчето си.

— Между другото, Джулиан, не преувеличавам. — Ъгловатото му лице беше напълно сериозно. — Макар че, общо взето, сме премахнали терористичната заплаха, напрежението сред пътниците достига критично състояние. Лятото едва започва и ние не се преструваме.

— Знам, че не раздухвате заплахата, полковник — усмихна се Бест. — Чел съм досието ви. Всеки, който е командвал ескадрила за специални операции, притежава толкова ордени и се е справил с проблемите, които вие сте решили, е твърде ценен, за да го изпращат в Капитолия с единствената задача да вдига фалшива тревога.

Звънът на клетъчен телефон ги прекъсна и Бърд сви рамене.

— Извинете.

— Няма проблем, полковник. Ще поддържаме връзка — каза Джулиан.

Бърд вдигна телефона и се обърна към най-близката стена, за да се концентрира.

— Обажда се генерал-лейтенант Овърмайър, полковник. Какво, по дяволите, си мислите, че правите с това свидетелстване пред Конгреса без моето одобрение или мнението на началник от Пентагона? Току-що видях грозната ви мутра по телевизията, при това в униформа! Кой ви даде позволение да излизате по правителствената телевизия в униформа и да правите изказвания за нашата политика?

Полковник Бърд си представи лицето на генерал Овърмайър, заместник-началник щаба на ВВС, познат на повечето си подчинени като „генерал Много шум за нищо“. Беше властен и опасен за кариерата на всеки офицер, който дръзнеше да му противоречи. Дори полковник.

— Господин генерал — започна полковникът, — вие ме поставихте под директното командване на административния директор на агенцията и аз свидетелствах по нейни указания.

— Бърд, вие не сте там в ролята на цивилен копой, който може да бъде извеждан от административния директор всеки път, когато агенцията реши, че има нужда някой да раздуха любимите й теми.

— Обиждате ме, господин генерал. Думите „цивилен копой“…

— Искам ви в кабинета си след трийсет минути, Бърд. Ясен ли съм?

— Да, сър. Ако настоявате…

— Очевидно току-що настоях. Това е заповед, дявол да го вземе. А, да. В случай че сте забравили откъде идвате, полковник, имате ли нужда от указания, за да го намерите? Пентагонът, имам предвид? Една голяма сграда близо до летище „Рейгън Нашънъл“.

— Сарказмът ви не е необходим, господин генерал.

— Докарай си задника тук!

Генералът затвори, като остави крайно объркания Дейвид Бърд да обмисля най-краткия маршрут през река Потомак.

Летище „О’Хеър“, Чикаго, Илинойс

11:30 ч

Ветровитият град се събуди с обичайното задръстване по улиците в едно юнско утро в средата на седмицата, в което температурата достигна 24 градуса още в осем. Към обяд живакът в термометрите доближаваше 32 градуса и продължаваше да се покачва със същото темпо, с което се покачваше раздразнението на мнозина от пътниците, прииждащи на летище „О’Хеър“ с автобуси, микробуси, таксита и собствени автомобили през лабиринта от безнадеждно задръстени магистрали.