Джон Нанс - Полет 6

А сега…

Доктор Брайън Логан усети как над него като мрачно наметало се спуска непрогледна ярост. За пръв път след смъртта на Дафни съзнанието му беше спокойно, студено и пресметливо. Ужасът от предстоящата среща с врага започна постепенно да се превръща в нещо друго.

Контролна кула, летище „О’Хеър“, Чикаго, Илинойс

11:30 ч

— Това е лудост!

Началник-смяната Джейк Костовиц отчаяно поклати глава, докато си мърмореше обидни епитети. Денят вече отиваше по дяволите.

Отново му се прииска да запали цигара, остатък от двайсетгодишния навик, от който се беше отказал. Политиката на Федералната агенция по въздухоплаване по отношение на пушенето в контролните кули беше непоклатима, но той все още се бунтуваше вътрешно, когато желанието да запали станеше прекалено силно и се налагаше да го притъпи с някакъв заместител.

Мразеше дъвка. Въпреки това мушна ръка в десния джоб на панталоните си, за да потърси пакетчето.

Навсякъде под новата остъклена, климатизирана контролна кула на „О’Хеър“ се виждаше гъмжило от закъсняващи самолети, които пълзяха сантиметър по сантиметър по претъпканите писти за рулиране до задръстените кръстовища, напичани от безмилостния блясък на лятното слънце.

Какво беше чул, зачуди се Джейк. Петдесет или шейсет бяха полетите, които по разписание трябваше да напускат „О’Хеър“ всеки ден в един и същ час? Каквато и да беше цифрата, поне системата се беше възстановила напълно от всеобщата паника преди няколко години след атентатите срещу Световния търговски център. Джейк леко поклати глава. Със сигурност не искаше отново да види летището си опустяло като некропол, но безкрайният поток самолети беше възвърнал абсурдната си интензивност, а авиокомпаниите отказваха да променят нещата.

До носа му достигна ароматът на гореща канела и Джейк се обърна към стълбището, където видя един от почиващите диспечери, захапал огромна поничка и ухилен до уши. Джейк поклати глава с престорено неодобрение. Диспечерът беше поне четирийсет килограма над нормата и направо си просеше сърдечен удар. Той изкачи последните няколко стъпала, като облизваше пръстите си, и застана до Джейк, за да погледа напрегнатата работа в контролната зала.

— Е, шефе, дали ще успеят?

Джейк се обърна към него, докато се опитваше да асимилира думите му.

— Моля?

— Правилно. Наистина ще трябва да се молят. Говоря за най-зле работещата авиокомпания в Америка. Добрата стара „Меридиън Еър“, или както казва един мой приятел, който работи като пилот за тях: „Комедиън Еър“, където обслужването е пълна трагедия.

— Определено се надявам да не фалират — поклати глава Джейк. — В момента държат двайсет и шест процента от пазара. Това са доста закъснели пътници.

— А дали ще усетят разликата? — засмя се дебелият диспечер. — Освен това така ще имаме с двайсет и шест процента по-малко полети, с които да се разправяме.

Джейк се изкиска и поклати глава.

— Да бе. Да не би „Юнайтед“ и „Американ“ да не ги поемат, а? Напрежението ще си остане същото.

Той посочи към недоядената поничка.

— Има ли още от тези?

— Да. Купих цяла кутия. Вземи си — отвърна събеседникът му, докато Джейк слизаше по стълбите покрай него.

В стаята за почивка бръмчеше телевизор. Когато Джейк се вмъкна през вратата и се отправи към кутията с канелени понички, някой спомена въздушния контрол и той вдигна глава към екрана.

Телевизорът беше включен на канала за правителствени новини и предаваше на живо заседание на Конгреса. Джейк си спомни, че беше чел нещо за това предишния ден. Някой от конгресмените се беше хванал за последните инциденти с ядосани пътници, за да накара правителството да отговаря на въпросите му.

„Още едно безсмислено упражнение по политическа реторика“, помисли си Джейк, но любопитството му беше подразнено от офицер от ВВС, който говореше за гражданската авиация. На пагоните му се виждаше сребърният орел на полковник.

„Господин председател — заяви офицерът, — всеки ден в самолетите има стотици, ако не и хиляди пътници, които едва сдържат яростта си. Въпреки че прекомерната употреба на алкохол често влошава нещата, основните причини за това са повсеместното претъпкване и лошото отношение, а не засилените процедури за сигурност.“

Пред масата за свидетели се беше образувала редица от фотографи и щракането и бръмченето на апаратите им образуваше странен звуков фон.

„И как да оправим нещата, полковник? — попита председателят. — Имаме ли вече някакви предложения от вашето специализирано звено?“