Джон Нанс - Полет 6

— Ще ми отнеме време да ви се издължа — беше казал той.

— Това не ми струва нищо — бе отвърнала тя. Тримата му съквартиранти й бяха разказали в какво положение се намира. — Имам право на намаления за редовен пътник, които нямам време да използвам, така че не е кой знае какво.

Беше успяла да го включи в списъка на чакащите за Лондон, и той отново доближи гишето и тихо застана отстрани, за да изчака служителката да въведе данните на полета в компютъра си.

— Извинете, аз…

— Все още не съм готова, сър. Ще направя съобщение. Моля, седнете.

— Но аз съм в листа на чакащите, разбирате ли, и се притеснявам…

— Сър! Казах, моля седнете и аз ще направя съобщение, когато съм готова. Окей?

— Добре.

Мартин се обърна и пое към един свободен телефон. Чу звъна на апарата от отсрещната страна, в малкия магазин, в който пазаруваше майка му, но никой не вдигна. Отново затвори очи, като се опитваше да се убеди, че просто е заминала на някое малко пътешествие. Може би е решила да отиде с влак до Кейптаун, каза си той, въпреки че не вярваше в това. Тя се страхуваше да пътува, а зрението й толкова беше отслабнало, че понякога се препъваше в собствената си къща. А и катинарът…

Знаеше, че тя беше имала проблеми с хазяина. Той беше заплашил да я изхвърли още преди една година и Мартин се беше хванал на допълнителна работа в университета, за да може да й изпрати парите за наема. Дали хазяинът не беше заключил къщата, за да я изгони? Господи, не.

Но Мартин беше обмислил какви ли не възможности и всичко се свеждаше до следния простичък факт: една жена, която не беше напускала селото си от трийсет години, изведнъж беше изчезнала, а домът й беше заключен с катинар.

Сбърчил чело от напрежение, Мартин се върна на мястото си, като почти не забеляза жената, която го беше заговорила. Но тя все още го наблюдаваше. Очите им отново се срещнаха и той успя да се усмихне — трудна задача в сегашното му състояние. Тя изглеждаше към средата на трийсетте, беше изключително висока и много елегантна, с дискретен грим. Пясъчнорусата й коса беше дълга до раменете. Не точно красива, помисли си той, но впечатляваща бяла жена.

— За Лондон ли си? — попита го тя.

— Не, Кейптаун — отвърна Мартин и преди да се усети, започна да й разказва причината за пътуването си.

— И ти смяташ, че още е в къщата, нали? — попита го жената. — Притесняваш се, че й се е случило нещо. Разбирам те, но съм сигурна, че всичко е наред.

Той отново я погледна и видя в очите й топлина, която започна да пробива защитата му и да освобождава част от мъчителния страх и самота, които беше натрупал. Очите му плувнаха в сълзи, независимо колко усърдно се опитваше да играе ролята на силния, непоколебим 21-годишен отличник със стипендия от Северозападния университет, с когото толкова се гордееше майка му. През ума му пробяга мисълта за лекциите, които пропускаше. Но той трябваше да се върне у дома, при това бързо. Това беше единственото нещо, за което можеше да мисли в момента. После щеше да навакса.

На седем метра от него Джими Робъртс погледна плика със самолетния си билет и премести чантата си на другото рамо, докато се взираше нагоре към номера на изхода. Ароматът на храна от прекомерно скъпия ресторант наблизо го дразнеше. Беше гладен, но нищо не предизвикваше интереса му, особено на тези цени.

— Този ли е, Джими? — попита жена му, посегна да остави чантата си на мръсния под, после се отказа и отново я вдигна на рамо.

— Да, скъпа, така мисля. Изход В-33.

Ненормално усиленият глас на говорителя в другия край на коридора изръмжа нещо неразбираемо, като за момент заглуши досадния музикален фон.

— Доста дълга опашка — отбеляза Бренда, като погледна към гишето.

— Искаш ли да намериш две свободни места, докато аз чакам? — предложи Джими.

Тя се огледа.

— Няма свободни места, мили. Ще стоя при теб и ще разпъждам жените.

Джими се обърна, за да изгледа съпругата си. Той не беше никаква примамка за противоположния пол. Тя беше. Не можеше да не се усмихне, толкова беше красива — руса коса, 180 см, перфектно изваяна в джинсите си. Джими ясно осъзнаваше, че повечето мъже наоколо я проследяват с поглед, когато преминава покрай тях. Джими смяташе, че докато се държат на разстояние, интересът им към жена му е по-скоро забавен и ласкателен.

„Боже господи, какъв късмет извадих!“ — помисли си той за хиляден път. Късмет, че това беше собствената му съпруга и любовница, и невероятния късмет, че тя обичаше да участва в томболи и лотарии, въпреки че винаги я подиграваше за това — докато не пристигна служебното писмо, в което ги уведомяваха, че са спечелили безплатно пътуване с „Меридиън Еърлайнс“ до всяка точка на света, която си изберат.