Джон Нанс - Полет 6

Една едра жена се беше приближила от другата страна. Униформата й се бореше с очевидната й любов към храната. Кимаше на ченгетата, които продължаваха да прииждат.

— Какво искате да демонстрирате, сър? Нямаме нужда от отрицателно отношение. Ако продължавате да го демонстрирате, ще накараме полицаите да ви обяснят как стоят нещата. Не можете да ни държите такъв тон, ясно ли е?

Линда стегна хватката си върху ръката на Джейсън, забивайки нокът в китката му почти до кръв. Яростта му достигаше точката на кипене, а полицаите само чакаха да избухне, за да го арестуват.

Тя ясно си спомняше разочарованието им, когато Джейсън рязко беше издишал и бе прибрал компютъра си в куфарчето, без да казва нито дума. После я беше хванал под ръка.

— Благодаря.

— Трябва да си спокоен, мили — беше прошепнала тя, без да спира да усеща вторачените погледи на полицаите, изгубили наградата си. — Те живеят от хора като теб.

— Кой изход?

Линда стреснато се огледа.

— Какво?

Джейсън се усмихваше.

— На кой изход сме? — попита отново, докато издърпваше големите им чанти от рентгена.

Гласът му рязко върна Линда към действителността. Тя осъзна, че са преминали проверката, и за момент загуби ориентация, като видя избухливия си съпруг все още спокоен.

— Изход… В-33 — отвърна, като се суетеше с билета. — Полет шест на „Меридиън“. Видях монитора. Пишеше, че излита навреме.

Те завиха към следващия коридор, като избегнаха сблъсъка с едно електрокарче с отвратително дразнещ клаксон. Караше го летищен служител с вид на психопат.

Пентагонът, Вашингтон, окръг Колумбия

12:58 ч

Полковник Дейвид Бърд оправи униформата си и влезе в чакалнята на заместник-началник щаба на ВВС. Заповед от типа „докарай си задника тук“, издадена от Овърмайър, беше с по-ниска степен на спешност от подобно нареждане от държавния секретар по отбраната, но все пак беше смразяваща. Генералът имаше репутацията на човек, който се разгневява много и бързо, макар че обикновено му минаваше със същата скорост.

— Добро утро, господин полковник — поздрави секретарката, без да се поколебае и за миг. — Генералът ви очаква.

Тя го поведе към малка заседателна зала, където генерал-лейтенант Джеймс Овърмайър седеше на отсрещната страна на масата заедно с двама мъже в цивилни костюми. Дейвид отдаде чест и генералът небрежно му отвърна, преди да посочи надясно.

— Полковник Бърд, запознай се с Били Монсън от военно разузнаване и Райън Смит от Централното разузнавателно управление.

Мъжете си стиснаха ръцете и седнаха. Дейвид предпазливо огледа генерала, който се усмихваше невесело.

— Е, Дейвид, вероятно се питаш защо свиках тази среща.

— Да, сър. Доколкото си спомням, употребихте някои обидни думи по адрес на моето свидетелстване и ми наредихте да докарам задните си части тук до трийсет минути.

Генералът се засмя и погледна часовника си.

— А ти успя да дойдеш с две минути по-рано. Добра работа.

— Имам ли възможност да се защитя, сър? — попита Дейвид.

Генерал Овърмайър поклати отрицателно глава и се наведе напред.

— Не. Административният директор на Федералната агенция по въздухоплаване ми се обади три минути преди да влезеш, за да потвърди, че той ти е наредил да свидетелстваш, но аз, така или иначе, вече знаех това.

— В такъв случай… малко съм объркан.

— Е, наистина би трябвало да се обадиш първо на мен, но няма значение. Дейвид, така и не съм ти обяснил защо се съгласих да те заема на агенцията миналата година.

— Не, сър, не сте.

— Просто исках някой от нас да държи под око проблема с нарастващото напрежение сред пътниците, защото е възможно там да има терористична следа.

Бърд изглеждаше объркан.

— Моля?

Овърмайър кимна.

— Както военното разузнаване, така и ЦРУ се тревожат, че някоя оцеляла терористична група може да инсценира взривоопасна ситуация на цивилен самолет и да я превърне в атака срещу граждански полет.

Дейвид Бърд местеше поглед от едно лице към друго.

— Но как? Инцидентите, породени от напрежение сред пътниците, са спонтанни по правило.

— Наистина ли? — попита генерал Овърмайър. — Можем ли да бъдем абсолютно сигурни? Или е възможно сред правилно подбрана група пътници да бъде провокирана експлозия от напрежение в момент, удобен за хора с други планове?

— Не знам — отвърна Бърд.

— Ние също — въздъхна генералът. — Мистър Монсън и мистър Смит ще ти опишат най-кошмарните възможности така, както те ги виждат. Всичко е строго секретно, или дори строго секретно и кодирано, и от този момент нататък наистина трябва да се съобразяваш с нарежданията ми. Ще говорим по-късно.