Джон Нанс - Полет 6

Служителката поклати глава.

— Той няма време да идва тук.

— Аз не ви моля. Нареждам ви. Повикайте началника си. Знам правилата на компанията и вие нямате думата, когато клиентът поиска това.

— Сама си го извикайте — озъби се служителката. — Не ми плащат достатъчно, за да се разправям с грубияни.

— Аз ли съм груба? — Шарън Дъглас зяпна за няколко секунди, докато се опитваше да осмисли подобно нахалство. — Чуйте ме внимателно. Можете да загубите работата си. Нямате право да ми отказвате. Повикайте началника си!

Служителката се наведе към Шарън Дъглас и се ухили подигравателно.

— Но аз точно това правя! Отказвам ви! Как ви се струва, а? Няма да повикам началника си. И ако продължавате да създавате проблеми, ще трябва да напуснете опашката. А, и когато изпращате писъмцето си за оплакване, напишете името ми правилно.

Тя хвана значката с името си и презрително я протегна напред, докато следващият човек на опашката — мъж с делови костюм — внезапно пристъпи напред и почука по гишето, за да привлече вниманието й.

Служителката ядосано го погледна.

— Какво искате?

— Какво ще се случи според вас — попита мъжът тихо, — ако президентът на вашата авиокомпания, да не говорим за началника ви, разбере, че сте се отнесли към ВИП пътник по начина, по който го направихте с тази дама?

— Гледайте си работата, сър! — отсече служителката.

Той не й обърна внимание.

— А какво ще се случи според вас, ако ВИП пътникът, когото сте отрязали по този начин, се случи, да речем, председателят на Сенатската подкомисия на САЩ по въпросите на въздухоплаването, един от същите сенатори, които спасиха целия ви бизнес преди няколко години с няколко милиарда долара от хазната?

Шарън Дъглас сложи ръка на лакътя на мъжа, за да го задържи.

— Няма нужда. Всичко е наред.

— И кой сте вие, сър? — озъби се служителката. — Близък приятел на въпросния председател, както твърдят всички останали? Или може би вие самият сте щатски сенатор?

— Не — отвърна той, като посочи Шарън Дъглас. — Аз не съм сенатор. Но тя е. Дамата, която обидихте, съвсем случайно е сенатор от щата Илинойс.

Изражението на служителката бавно се промени от арогантно през объркано и предпазливо до изплашено, докато мъжът продължаваше:

— И след като се извините, предлагам да докарате началника си тук незабавно.

— Вие… наистина ли сте сенатор? — попита служителката.

Шарън Дъглас кимна.

— Да, но това не би трябвало да има никакво значение. Не бива да се отнасяте с никого по този начин. А сега ми дайте бордната карта.

Мъжът на опашката се беше обърнал назад. Той кимна на Джими и заяви:

— Сенаторе, тази авиокомпания се отнася по същия начин с всички нас през цялото време, всеки божи ден. Умоляваха ни да се върнем и да купуваме билетите им преди няколко години и ние го направихме, а сега отново се отнасят с нас като с боклук.

— Наистина впечатляваща демонстрация, признавам — добави сенатор Дъглас, като гледаше как служителката се суети с телефона си.

След няколко секунди навсякъде в терминала забръмчаха радиостанции. Служители в червени сака се втурнаха към изход В-33.

Лондон, Великобритания

18:10 ч

Капитан Фил Найт отвори вратата към двора и пристъпи навън, в задушаващата жега на късния летен следобед. Във въздуха се носеше ухание на цветя, но той не можеше да разпознае какви са. Просто отбеляза приятния аромат, докато отпиваше от дайкирито си с много лед и изучаваше купестите облаци, които мързеливо се носеха над главата му. Никак не беше чудно, че приятелят му обожава тези условия, помисли си Фил, докато оглеждаше малката градина в добре поддържания заден двор, обграден с висока циментова ограда. Не и той обаче. Още откакто беше пристигнал, се опитваше да потисне импулса да се извини, да откаже поканата за вечеря и да се скрие обратно в хотела си на летище „Хийтроу“.

Фил се огледа и видя, че домакинът му Глен Томасън продължава телефонния си разговор в кухнята. Не бе направил нищо, за да накара значително по-младия си американски гост да се чувства неудобно. Въпреки това Фил не можеше да се отърси от усещането, че му досажда. Нещата се усложняваха от факта, че нямаше никаква представа защо се притеснява така.

Той се усмихна пряко волята си. Капитан Томасън беше твърде приказлив и беше невероятно забавно да слушаш неговите оживени и силно разкрасени разкази. Британският капитан беше записал 38 години в пилотската кабина и над 28 000 летателни часа, първо като втори пилот и командир за Британската корпорация за международни полети, а после като щурман на „Боинг 747“ за „Бритиш Еър“, наследничката на БКМП. Вече беше на 66, здрав, енергичен, разведен и поддръжник на теорията на професор Хенри Хигинс за независимостта на мъжете от жените — теза, в която Фил отказваше да повярва.