Джон Нанс - Полет 6

— Няма проблеми. Какво мога да направя за вас? — попита тя.

Той обясни какво е чул преди няколко минути и се опита да го демонстрира, но радиото не му съдействаше.

— Беше преди минута. Казаха нещо за някакъв флотски изтребител, който се обръща към „Меридиън“. Това сме ние, нали така?

— Да — каза Джени, като го поведе през завесите към кухненското помещение и включи светлината, за да разгледа радиото. — „Меридиън“ шест ли търсеха?

— Да, мис. Няколко пъти. Реших, че трябва да ви кажа.

— Това вашето радио ли е?

Той поклати глава.

— Не. На един младеж. Седи на две редици зад нас. Чух шума и отидох при него.

Джени посочи към едно малко кръгло прозорче на вратата.

— Може би ако вдигнем антената до стъклото, ще можем да го хванем.

Тя погледна радиото и завъртя едно копче.

— Беше изключено.

— Изключено? О, съжалявам. Сигурно съм го спрял преди минута, когато идвах към вас.

Джени завъртя копчетата отгоре, докато шумът от смущения накара и двамата да подскочат, после бързо намали звука. Виждаше монитора с течни кристали, който показваше честота 135.0.

— Това ли беше честотата?

Джими го погледна по-отблизо.

— Аз… не знам. Тези числа се променяха, нали знаете, сканираха се много честоти. Гласът спомена една конкретна, но аз не я запомних.

— Знаете ли как да работите с него? — попита Джени.

— Всъщност не. Виждал съм полицейски радиостанции преди. Един приятел е в бизнеса с поправки на катастрофирали автомобили и слуша всички обаждания.

— Не чувам нищо. Мисля, че е заседнало на една честота.

— Ама аз наистина съм сигурен, че чух как ни викаха — каза Джими.

Джени протегна ръка и я сложи на рамото му.

— Не се съмнявам. Просто трябва да реша какво да правим. Човекът, на когото е радиото, знае как се работи с него, нали?

Джими кимна.

— Искате ли да го извикам?

— Моля ви.

Джими се обърна и изчезна към дъното на самолета, докато Джени грабна една от слушалките на интеркома и набра кода на пилотската кабина.

Минаха трийсет секунди, преди да й отговорят. Предпазливият глас на Джуди Джаксън, която каза „Ало?“, за момент я стресна.

— Джуди? Къде е командирът? Обажда се Джени.

— Защо?

— По дяволите. Зададох ти важен въпрос. Трябва да му съобщя нещо, което може да е много важно.

— Той… в момента е зает.

Самолетът се люшна наляво от турбуленцията, като почти я събори на пода. В същия момент от интеркома долетя кратък писък.

— Джуди, какво беше това?

— Не знам. Нищо — отговори тя.

Боингът пак се разтърси, после отново се изравни. Джени се хвана за една сгъваема седалка, за да запази равновесие. Притисна гръб до вратата и погледна през малкия илюминатор, но не забеляза мигащия червен фар на водещия изтребител, който пулсираше в горния край на прозореца.

— Дай ми командира, Джуди. Веднага.

— Не мога, поне няколко минути. Зает е.

Джени затвори очи и въздъхна.

— Джуди, чуй ме. Той трябва да знае, че флотът ни вика по радиото. Нямам представа на кой канал или коя честота, а в момента не ги чуваме, но един пътник с полицейски скенер ги улови.

— Добре. Ще му кажа.

— Джуди, добре ли е той? Какво става при вас? Имаме право да знаем.

— Добре е. Просто в момента е зает.

— Ще му кажеш ли?

— Да.

— Аз съм до първата врата отляво. Кажи му да ми се обади, за да му предам подробностите. Ще чакаме тук.

— Добре.

Тя чу как връзката прекъсна и объркано постоя неподвижна за секунда, като се опитваше да си представи какво ли става на три метра над главата й в пилотската кабина.

Джуди остави слушалката на поставката й и се опита да се пребори с паниката в стомаха си. Знаеше, че командирът е усетил турбуленцията. Чу го как се размърда в тоалетната точно зад вратата на кабината. Фил Найт се показа, като държеше панталоните си с ръка.

— Какво беше това, по дяволите? — попита рязко.

— Не знам. Просто турбуленция, предполагам.

Тя видя как очите му пробягаха по инструментите.

— Не си пипала нищо на таблото, нали?

— Не.

— Добре.

Той се отдръпна в тоалетната и затвори вратата, а Джуди седна настрани на командирското кресло и се заслуша в биенето на сърцето си, като дори не искаше да си мисли какво ще прави, ако самолетът внезапно започнеше да пропада.

Очите й не се откъсваха от вратата, почти не смееше да диша. Господи, кога щеше да се върне този човек?

Някъде отдясно избухна светлина и тя усети как сърцето й заби лудо.

Какво беше това ?