Джон Нанс - Полет 6

— Виждаш ли някой вътре? — попита колегата си отзад.

— Аха, май да. Има една глава до прозореца на фона на светлините от приборите.

Водачът докладва какво виждаха.

— Разбрано, Зверче. Опитай се да се свържеш с него — отвърнаха от кораба. — Тук долу не получаваме отговор.

— Заемам се, Зверче — каза Берис от задната седалка, избра подходящата честота и натисне бутона за предаване.

— „Меридиън“ шест, „Меридиън“ шест, на ваши десет часа има изтребител от ВМС на САЩ, моля отговорете. Отговорете на едно-двайсет-едно-точка-пет.

— Отговарят ли? — попита Бъртън.

— Съвсем не. — Барис опита отново, после за трети път, докато водачът проверяваше позицията им.

— Няма добри новини, база — излъчи той обратно към кораба. — Няма отговор. Ще се опитаме да го обърнем.

Бъртън пусна бутона за предаване.

— Бори, продължавай да опитваш, окей?

— Естествено. Но бих ти препоръчал да не се доближаваш повече, приятел.

— Още три-четири метра и това е.

Бъртън отново пое напред и включи всички светлини на изтребителя. После извади едно фенерче от джоба на униформата си и го насочи към пилотската кабина, като мигаше, за да привлече вниманието им. Който и да седеше в лявата седалка, той гледаше надясно. Крис виждаше лъча на фенерчето, който осветяваше тила на човека, но той очевидно не забелязваше отраженията от фенерчето в пилотската кабина.

— Добре, Бори, ще го бутна — каза Бъртън, като нарочно слезе, за да позволи турбуленцията след изтребителя да премине през крилото на реактивния самолет и го накара да подскочи.

Завъртя глава, за да види предвидимия ефект, при който светлините на крилата на боинга показаха внезапно завъртане наляво, после надясно, преди да се върнат към постоянен полет.

Бъртън се върна назад, където отново можеше да вижда в пилотската кабина, но човекът на прозореца беше обърнат на другата страна.

— Още няма отговор — докладва Бъртън.

— Бутнах го, но автопилотът е включен.

— Крис…

— Знам, знам… нямаме време, нали?

Той усети как се стяга от нарастващото напрежение. Започна да клати крилата и да мига със светлините на изтребителя, като спазваше международните правила за прехващане по време на полет, но никой в пилотската кабина на боинга не отговаряше.

— Неприятно ми е да ти го кажа, Зверче, но вече почти излязохме от зоната за идентификация. Имаме по-малко от двайсет и три километра, преди да го обърнем или да го свалим.

— Ще опитам от другата страна. — Той натисна бутона за предаване. — Две, три и четири, задръжте позициите си. Опитвам се да му привлека вниманието.

Бъртън подскочи с изтребителя над нивото на пътническия самолет и леко зави надясно, като плавно се плъзна напред и отдясно на пилотската кабина, после отново се спусна надолу към нивото на очите на пилота. Пак опита с клатенето на крилата и фенерчето и този път настъпи раздвижване, когато самотната фигура в пилотската кабина внезапно изчезна.

— До базата, тук Зверче. Бутнах го и го осветих с фенерче отляво, изпълних всички стандартни движения, но нямам отговор. Сега съм от дясната страна и пилотът вътре се наведе, за да не го виждам, веднага щом ме забеляза.

— Един човек, така ли?

— Точно така.

— Мъж или жена?

— Не можах да видя.

— Остани на позиция, Зверче. Вече си почти на границата.

Бъртън поклати глава и подсвирна в интеркома.

— Как ти се струва, Бори?

— Според мен ще ни накарат да го размажем, Крис, и господ да ни е на помощ, ако сгрешат.

„Меридиън“ 6, в полет

00:25 ч

— Мисля, че трябва да кажем на някого, а ти?

Петнайсетгодишното момче кимна и подаде на Джими Робъртс портативния скенер.

— Сигурно.

— Ще се върна след няколко минути, става ли?

— Добре.

Джими стана от седалката и бързо закрачи нагоре по пътеката, като спря за малко на собствената си редица, за да провери как е Бренда. Тя спеше, а одеялото, което с любов беше загърнал около нея, си беше на мястото. Той се пребори с импулса да се наведе и да я целуне и продължи бързо напред през тъмния салон, за да намери някоя стюардеса.

От радиостанцията долетя друг глас и той спря, за да я вдигне към ухото си. Звукът беше намален и той се опита да намери съответното копче, но гласът не се върна и той продължи напред.

Светлините в първа класа също бяха изключени, но той забеляза Джени Бретсън, която седеше настрани в едно кресло.

— Извинете. Съжалявам, че ви прекъсвам…

Тя веднага се изправи и той видя уморената й усмивка в меката светлина на лампичката за четене.