Джон Нанс - Часовникът на Пандора

— Не ми отговорихте на въпроса, Джеймс. Добре ли сте? — Рейчъл не отместваше поглед от лицето му — дълбок, интимен поглед, който изведнъж го накара да извърне глава смутен.

— Добре съм, да, доколкото може да бъде добре човек в подобна ситуация — засмя се той, макар и не много убедително.

Какво ти става? Мънкаш като студент на изпит!

— Имам усещането — каза бавно тя, — че не желаете да споделите тревогите си с никого, най-малко с втория пилот. Страхувате се да покажете чувствата си, нали?

— Смятате, че съм на ръба на нервна криза ли? — опита да се пошегува той.

— Съвсем не! — поклати глава тя. — Но не сте и някой дебелокож тип, дето си върти палците и се чуди как да изглежда по-мъжествен.

— Така ли?

— Така ми се струва. Мисля, че умея да преценявам хората. И не се безпокойте, като сляза долу, няма да грабна първия мегафон и да разглася тайните ви.

Този път Холанд се засмя от сърце.

— Според бившата ми съпруга аз съм саможив и не умея да разговарям с хората.

— Да, но тя не е тук, нали?

— Не, не е — отвърна й лаконично той. Чувстваше се странно неуверен в себе си.

Рейчъл протегна ръка към него. Когато чу за бившата му съпруга, инстинктивната й реакция бе да се отдръпне и да бъде по-предпазлива. Познаваше го едва от няколко часа, ако въобще можеше да се каже, че го познава. Но нали точно в това бе предизвикателството? Омръзнало й беше да се затваря в черупката си и да играе ролята на благовъзпитана дама, която не смее да се държи открито с мъжете.

— Джеймс, затова пък аз съм тук. И може да прозвучи нахално, но вие… ти не си ми безразличен. Искам да бъда близо до тебе. Ако щеш, приеми го като чист егоизъм от моя страна.

Холанд трепна. Рейчъл явно не се шегуваше — говореше съвсем искрено. Инстинктът му подсказваше, че трябва да бъде нащрек, да потисне чувствата си и да не разкрие нищо от вътрешния си свят.

Но защо? Докога ще се затваря в себе си и ще живее със задръжки? Отдавна не бе изпитвал такава духовна близост с някого, камо ли с красива, интелигентна жена като нея.

— Рейчъл, аз… не крия нищо съдбоносно от теб. Все пак, нали… и двамата сме… обезпокоени…

— „Уплашени до смърт“ като че ли е по-точно.

— Така е наистина. Вече не знам на кого да вярвам. Първо ме уверяват, че всичко е фалшива тревога и нещата ще се успокоят до ден-два, после ми казват, че цял свят се страхува от нас, а сетне застрелват една от пътничките… — Думите заседнаха в гърлото му.

— Ти направи всичко по силите ти, за да я спасиш.

— Смяташ ли? — попита той с горчива усмивка. — Все си мисля, че можех да я догоня, да се помъча да я вразумя… За бога, Рейчъл, та тя беше млада майка, а те я направиха на решето!

— Значи щяха и тебе да застрелят, без да им мигне окото. Сам каза, че им е наредено на всяка цена да опазят зоната. Каква полза, ако те бяха проснали на земята? Сега се нуждаем от силен водач, Джеймс, а не от мъртви герои.

— Аз не съм никакъв водач, Рейчъл — каза унило Холанд. — Аз съм най-обикновен пилот, който обича да лети. Искам да си карам самолета, и толкова.

— Баща ти също ли беше пилот?

Холанд се намръщи и тръсна глава с неприязън.

Рейчъл разбра, че го е засегнала по болното му място.

— Откъде ти дойде наум този въпрос?

— Ами… Нали знаеш — бащи и синове, наследствени професии и тъй нататък.

— Била ли си някога в Грили, Колорадо?

— Не, но съм била в Денвър, а имах приятелка от Грили. Той е близо до Денвър, нали?

— Да, около осемдесет километра на север.

— Там ли си израсъл?

— В известен смисъл — отвърна уклончиво Холанд.

Рейчъл не разбра подтекста и се пооживи.

— Грили е малко градче, нали? Нищо чудно моята приятелка да е познавала семейството ти!

— Ако ги е познавала, надали има хубави спомени. Баща ми беше един досаден натегач, готов на всичко, за да направи кариера — като почнеш от абсурдните му начинания в бизнеса и стигнеш до жалките му опити да влезе в политиката. Целият град го ненавиждаше. Срамувах се, че съм му син.

— И той ли се казваше Джеймс?

— Представяше се като Големия Джим! — изсумтя презрително Холанд. — Големия Джим Холанд. Дори се кандидатира за кмет под това име. Аз затова не позволявам на никого да ме нарича Джим.

— Той с какво си изкарваше прехраната?

— С търговия. Голям шарлатанин беше, ненадминат мошеник. Умееше да омайва хората и да им пробутва стоката си. Можеше на ескимос хладилник да продаде. И хич не го интересуваше дали стоката, която продава, е здрава и има някаква стойност. Майка ми всеки ден отбиваше тълпи от разгневени клиенти и партньори, кредитори и данъчни инспектори. Той купуваше всичко на кредит, беше факир в издействането на кредити. Още има здания в Грили, които носят името му. Първата му грижа, след като купи или построи нещо, беше да си лепне името на фасадата, и то с букви от камък или бетон. Сградите отдавна са отнети за дългове, но името му не може да се заличи.