Джон Нанс - Часовникът на Пандора

— Вашето име, моля?

— Доктор Сандърс от ЦРУ. Обаждам се от Лангли. Трябва много спешно да говоря с вицепрезидента.

— Изчакайте един момент.

Последва дълга пауза.

— Мистър Сандърс — каза най-накрая същият глас, — предупредиха ни, че ще се опитате да си послужите с измама. Вече уведомихме полицията, че сте се обадили. Ако обичате, недейте да звъните повече и да се бъркате в работата ни.

Линията прекъсна.

Шери грабна слушалката и набра пак управлението. Представи се с измислено име.

— Не познаваме такова лице — отвърнаха й. — Къде казахте, че работите?

— Във Федералното управление на авиацията. Редно е да ни знаете, телефоните ни са във всички възможни указатели. Обаждам се от кабинета на директора.

— Добре тогава. Дайте си вътрешния номер и ще ви се обадим веднага, за да се уверим в самоличността ви.

Шери затвори.

— Положението е безнадеждно — въздъхна тя. — Джон не си е губил времето и е успял да ни превари. Отрязал ни е всички пътища. Какво стана със сателитния номер?

— Ето го! — възкликна Ръсти, след като порови в джоба на ризата си. — Имам лошия навик да пиша по разни листчета, но понякога ми е от полза.

Извади и телефонната си карта и навъртя номера. След дълга поредица прещраквания и сигнали чу магнетофонен запис.

— Съжаляваме, но номерът, който търсите, в момента не отговаря. Моля, обадете се по-късно.

Оставаха по-малко от трийсет минути, а бяха изпробвали всички официални канали за свръзка с „Куантъм“-66.

Ръсти седна на ръба на леглото и нервно прокара ръка през косите си.

— Сигурно има някакъв начин, Шери! Само трябва да се досетим!

Тя закрачи из стаята.

— Добре, телефоните са блокирани и сателитът не отговаря. Какви други средства за комуникация има в един „Боинг 747“? Радио! Да опитаме по авиационното радио!

— Не става — поклати глава той.

— Дали все пак не можем да убедим някой от авиокомпанията да се обади на командира и да му предаде да смени курса?

— Ти сама каза, че Рот ни е отрязал отвсякъде. Никой няма да ни обърне внимание, ако не сме от ЦРУ, но представим ли се като ЦРУ, ни взимат за измамници и въобще не ни слушат. А времето си лети и съвсем скоро самолетът ще попадне право в капана! — Ръсти скочи и яростно заблъска с юмрук по стената. — Рот помага на тия мръсни копелета да изтребят двеста и петдесет невинни хора и сигурно смята убийството за оправдано: „Ами те и бездруго вече са умрели, какво чак толкова?“. Нали му казах, че вероятно ги очаква мъчителна смърт от вирусен патоген, а сега излиза, че може да няма никакъв патоген! Не мога да си го простя!

— Добре де, успокой се — смъмри го Шери. — Мисли по същество. Защо пък да не пробваме пътниците? Представи си, че някой от тях има клетъчен телефон.

Ръсти се сепна и ококори очи.

— „Иридиъм“! — извика той.

— Моля?

— „Иридиъм“, новата клетъчна система за комуникации! Ако на борда има такъв телефон, той може да получава съобщения дори в пасивен режим!

— Чудесно, но как ще разберем номера? И дали телефонът ще е включен? Дали въобще някой ще ни отговори?

— Не знам, но поне Рот няма да се е сетил да насъска и тази компания срещу нас!

— Защо?

— Защото е съвсем нова и надали я знае.

Шери посегна към телефонния указател, но Ръсти я спря и вдигна слушалката.

— Знам как да се свържа с тях.

— Давай тогава! Имаме само деветнайсет минути.

На борда на Полет 66

— Може ли да вляза? — попита Рейчъл Шъруд.

— Разбира се! Заповядайте — зарадва й се Холанд. — Тук съм толкова самотен.

— Къде е вторият пилот? — Тя се настани на малкото столче в средата на кабината и кръстоса дългите си крака. Нежното ухание на парфюма й напомняше за цветя, красота и женственост.

— Спим на смени и сега е негов ред. Защо не седнете на мястото му, та да ви виждам по-добре?

— Нямаме нищо против. — Рейчъл се премести от дясната му страна.

— Как е момиченцето долу?

— Ако не се бояхме от този… специален вирус, бих казала, че просто кара най-обикновен грип. Нали знаете колко лесно се простудяват децата? Не е седяла близо до професора, а и никой друг не се е разболял. При сегашните обстоятелства обаче… — Тя въздъхна тежко и млъкна.

— Да? — подкани я Холанд.

— Ами просто изглежда доста подозрително.

— А вие как се чувствате?

Рейчъл се усмихна широко и го погледна в очите.

— Аз пък дойдох тук да питам вие как сте. Аз съм добре. Лий е силен човек, точно като вас, и ми вдъхва кураж.

Холанд изпита известна ревност. Искаше му се тя да търси упование в него, а не в посланика, но все пак намери утеха в сравнението „силен човек, точно като вас“.