Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Уилсън едва издържа до края на интервюто, макар че се опитваше да отговаря спокойно и професионално. Описа пътниците като търпеливи набожни хора. Дали правел молебен? Да, разбира се, за тези, които искат да спасят душите си. Проповедник е в края на краищата, ще проповядва.

Но през цялото време в ушите му отекваха думите на водещия: „… доказано смъртоносен… екипажът може и така да ви е казал… вирус убиец… арабски терористи…“.

С трепереща ръка затвори и за миг остана вкаменен, после скочи от седалката, искаше да избяга. За малко да нахлуе с гръм и трясък при командира и да поиска обяснение, но се отказа. Та нали и капитанът беше в същата безизходица.

Но нямаше къде да избяга и продължи по пътеката. Не беше на себе си.

Изведнъж видя, че е извървял обратно целия път до първа класа. Някакво момиченце на седем-осем годинки се бе сгушило на неговата седалка. Одеялото лежеше на пода, детето бе свило ръчички пред гърдите си. Личеше си, че му е студено.

Уилсън се замисли за собствената си дъщеря Мелиса. Своенравната Мелиса, която почти не познаваше. Израсла бе без баща, докато той сновеше насам-натам да спасява души и да гради своя империя. На колко ли беше станала — на двайсет и шест? Досрамя го, че трябва да пресмята, за да се сети. Спомни си я на осем години. Очите й излъчваха толкова надежда. Но той все беше зает и пропусна цялото това време.

А сега вече няма кога да поправи грешката.

Момиченцето му напомняше за Мелиса.

Очите му се навлажниха. Уилсън се наведе, внимателно зави момиченцето с одеялото и загърна нежно раменете му. Внезапно го прободе мисълта:

Това момиченце също ще загине.

Вашингтон

Събота, 23 декември, 15:00 ч (2000 Z)

Както си вървеше по улицата, Ръсти изведнъж се сети, че аутопсията на професор Хелмс сигурно вече е приключила. Резултатите й бяха решаващи за по-нататъшния развой на събитията. Медицинската експертиза щеше да покаже дали причината за смъртта на Хелмс е наистина баварският вирус.

Екипът би трябвало да е изпратил предварителните заключения в Лангли, а само Шери можеше да му даде сведения оттам. Той спря, пъхна се в един вход и извади компютърчето.

Отговорът дойде почти веднага.

Нищо не знам. Отстраниха ме от операцията.

Ръсти свъси вежди. Историята ставаше все по-заплетена.

Трябваше на всяка цена да се свърже с екипа в Кефлавик, но как? Патолозите бяха настанени в най-затънтената част на базата, където нямаше редовна телефонна линия. Все пак би следвало да разполагат с някакъв портативен телефон, а комендантът на базата сигурно знаеше номера.

Беше се озовал близо до сградата, от която разговаря с бандитите в дома си. По-добре да не се мотае в района. Навярно вече бяха засекли мястото. Сви в първата пресечка и пое по обиколни пътища към гаража, където остави шевролета. Крачеше забързано, озърташе се нервно и се стряскаше от всеки случаен поглед, отправен към него. В Лангли имаха негови снимки и по тях лесно можеха да го разпознаят.

На една пейка малко преди паркинга русоляв младеж четеше вестник. Когато Ръсти мина покрай него, той сгъна вестника и се изправи. Беше облечен в широко палто, под което лесно можеха да се скрият много неща. На отсрещния тротоар висок негър стоеше и сякаш чакаше зеления светофар, за да пресече; на Ръсти му се стори, че дава някому знак с ръка, вероятно на човека с вестника.

С крайчеца на окото си видя, че младежът върви след него, и ускори крачка. Стъпките отзад също се ускориха.

Наближаваха гаража. Трябваше само да завие вдясно и да извърви няколко метра, за да стигне входа. Ако и русият завие, вече нямаше съмнение, че го преследва.

Точно зад ъгъла забеляза ниша в оградата на зданието, мушна се вътре и се прилепи към стената.

Другият също бе завил, стъпките по тротоара се чуваха все по-ясно. Скоро щеше да е на сантиметри от Ръсти. Вече нямаше спасение.

Но онзи продължи, без дори да погледне встрани, подмина гаража и влезе в някакъв магазин.

Добре са го тренирали , помисли си Ръсти. А и очевидно бяха цял екип — този подминава, друг поема оттам нататък. Преди години един приятел от ФБР подробно му разясни техниката на проследяването.

Огледа отсрещния тротоар. На спирката на автобуса имаше доста хора. Не видя някой да проявява особен интерес към него, ала това не го успокои, в края на краищата целта на агента е да остане незабелязан. Надникна към ъгъла, откъдето бе дошъл. И там не откри подозрително лице. Но нали непрекъснато минаваха коли, а наоколо бе пълно с витрини и прозорци, ако го следяха примерно четири души, на такава оживена улица нямаше да бият на очи.