Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Сърцето му заблъска в гърдите.

Източник от ЦРУ бе информирал някого на арабски кога боингът ще се намира на определено място над океана, на неколкостотин километра от сушата. Защо? За да предупредят въздушната охрана на близкостояща държава, че пристигащият полет е редовен?

Но за тази работа си имаше официални канали, например факс или телекс между съответните контролни служби. А и за какво иначе служеха международните разрешения за полет?

Разгледа отново полетния план. Все пак би трябвало да има обозначение, ако дадена точка от плана представлява навлизане във въздушното пространство на някоя страна. В случая нямаше нищо.

Доколкото можеше да прецени, С 3133,24/З 01324,10 бе произволно избрана точка в пространството.

Ръсти прибра дискетата и разпечатката. Изпитваше силно желание да съобщи откритията си на Шери, но реши да не проиграва късмета си — може и нея да я бяха хванали на мушката.

А току-виж, самата тя играеше някаква подла игричка?

Тръпки го полазиха, като си представи, че врагът може да е Шери.

Тръсна глава, за да пропъди предателската мисъл. Нали именно Шери го предупреди навреме да изчезне от къщи? Без нея щеше да е изоставен на произвола на съдбата.

Взе чантата си и напусна библиотеката.

Значи са се паникьосали, че арабското послание е попаднало в мен. На дискетата няма нищо друго необичайно. Оттук следва, че или посланието само по себе си е незаконно, или пък се страхуват, че аз ще го изтълкувам погрешно. Вече знам, че сигналът от Кайро всъщност е съчинен в Лангли. Знам също, че някой е написал съобщение на арабски кога „Куантъм“-66 ще се намира на определена точка над Атлантическия океан. Не знам обаче защо. Защо, по дяволите?

Предупреждението, дошло уж от Кайро, несъмнено визираше „Ал Акба“: „Според слуховете, шиитска терористична организация се опитва да се снабди с боен самолет и въоръжение за полет до източна Мавритания“.

Ръсти замръзна на място.

Да не би някой от ЦРУ всъщност да помага на „Ал Акба“?

На борда на Полет 66 — 19:45 ч (1845 Z)

В момента, когато „Куантъм“-66 прелиташе над Атлантическия океан на около хиляда и петстотин километра южно от Исландия, преподобният Гарсън Уилсън, който стоеше прав в задната част на самолета и наблюдаваше спътниците си, стигна до прозрението:

Та аз ще загина!

Още преди двайсет минути усети, че търпението му да седи на едно място се изчерпва. Навън беше тъмно, повечето от пътниците спяха. Стана и без да му е особено наложително, се запъти към тоалетната, но от вонята там му се догади — преливащите клозети миришеха по-отвратително и от едновремешно дворно клекало през лятото. Задържа дъх, за да не повърне, и побърза да се измъкне.

Тръгна по пътеката между пътниците. Кимна на онези, които обърнаха глава към него. Стори му се, че някои са го познали и го гледат с почит. Двама-трима понечиха да го заговорят, но той се отърва с „Почакайте. Ще се върна след малко“.

Толкова съм погълнат от собствените си грижи , каза си, че точно сега не мога да дам никому утеха .

Но чувството за вина растеше. Пастор е в края на краищата. Трябва да е всеотдаен, до последния си дъх да оказва духовна подкрепа на хората. А какво направи? Заради него загина една млада майка. Всички в самолета знаеха, че не друг, а той я подтикна да се втурне навън.

После обаче не събра смелост да я последва.

Дълбоко в себе си изпитваше единствено страх, който шаваше и го гризеше отвътре като някакво жестоко животинче, и вече самата мисъл да помогне на друг му изглеждаше абсурдна. Страх от вируса, страх, че ще се изложи.

Страх, че ще умре.

Безпорядъкът наоколо също му действаше потискащо. Стюардите се мъчеха да събират боклуците, но хората се бяха изтегнали да спят и разхвърляните хартии, чашки и одеяла в краката им сякаш се множаха.

— Запазете представата, която хората имат за вас, сър — посъветва го секретарят Роджър преди смъртта на Лиза Ериксън. — Този образ ви позволява да служите на Бога и вдъхва вяра. Нужно ви е самообладание, за да се преборите със страховете си.

— Страхове ли? — изсъска той през зъби. — Как си позволявате, млади човече, да ме обвинявате в страхливост?

Роджър въздъхна и го погледна в очите.

— Честно казано, сър, ако не се страхувате от нищо, значи сте идиот, което трудно бих повярвал. Не е грях да признаете на помощника си, че сте нормален човек, но пред паството винаги трябва да владеете чувствата си. Това имах предвид.