Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Ослуша се с надеждата, че досадният телефон най-после ще млъкне, но той най-нахално продължи да дрънчи. Кой би могъл да го търси по това време? Всъщност дали въобще него търсеха? Връзките бяха направо ужасни и телефоните често звъняха погрешка. Истинско чудо бе да попаднеш на човека, когото търсиш.

Аня още спеше и той се изкуши за миг да се върне в прегръдките й, но любопитството му надделя. Отиде на пръсти в хола и вдигна слушалката.

— Ало? — каза тихо.

— Юри Стеблинко ли е на телефона? — попита на руски мъжки глас със силен акцент.

— Да, аз съм. Кой се обажда?

— Един приятел. И евентуален работодател.

— Трябва сам да се сетя, така ли?

— Да, но без имена.

Юри разтърси глава, за да се разсъни. Трепереше от студ.

— Почакайте една минутка. — Запали нощната лампа, взе халата на Аня от стола и се загърна в него. — Добре, значи ще си играем на гатанки. Все пак бихте ли ми подсказали малко?

— Спомняте ли си Владивосток, приятелю? А човека от хотел „Метропол“? Е, същият човек сега би могъл да ви възложи задача, която бързо ще ви издигне в кариерата.

Рефлексите, придобити от двайсет години стаж в КГБ, тутакси се задействаха и мисълта му заработи трескаво. Нещата явно бяха сериозни, щом човекът не иска да се споменава името му.

За последен път Юри пътува на изток преди две-три години по поръчение на военните. Всъщност това май беше последната му изява като полковник от руските Военновъздушни сили. Но във Владивосток бе ходил един-единствен път, и то по лична работа.

— Вие ли сте въпросният човек? — попита.

— Точно така. Ако не се лъжа, сам ме издирихте във Владивосток.

Изведнъж си спомни всичко. Беше преди две години. По онова време Съветският съюз се разпадаше и кариерата му във ВВС беше под въпрос. Но ако тогава просто проучваше възможностите, сега вече бе на ръба на отчаянието — нямаше нито работа, нито пари.

— Помня, разбира се! Помня и вас, и Владивосток. Мислех, че вие сте забравили. Почти бях изгубил надежда, че ще се обадите.

— Ни най-малко, Юри. Продължавате ли да летите? Още ли имате достъп до същите съоръжения?

— Да, летя като изпитател на разни самолети. В момента съм главен летец изпитател на новия свръхзвуков „Сухой“.

— Прекрасно. В такъв случай мога да ви направя едно интересно предложение, само че не по телефона.

— Добре, при вас ли искате да дойда?

— Не, няма време.

Юри притегли един стол и седна. Халатът се разтвори и зейна, но той вече не усещаше студа.

— Ако все още сте заинтересован от сделката, която обсъждахме във Владивосток, моята организация може да уреди въпроса, но при условие, че първо свършите нещо изключително важно за нас. Ще трябва да осигурите и необходимото оборудване в рамките на няколко часа.

— Къде искате да отида?

— Ще ви дам един адрес в Киев. Бъдете там точно в девет часа ваше време. Един руснак, който ще се представи като „Александър“, ще ви обясни всичко. Ако приемете предложението, ще ни съобщите чрез него какви финансови средства са ви необходими и ние ще ви ги осигурим за два-три часа. Можете ли веднага да заминете?

— Да, разбира се!

— Отлично. Разполагате само с няколко часа за подготовка.

Преди години такъв разговор би бил невъзможен, помисли си Юри. Никой агент не би дръзнал да спомене подобни неща по домашен телефон.

Записа бързо адреса и връзката прекъсна без познатото от едно време второ прещракване от подслушвателния пост.

Върна се в спалнята и мушна ледени ръце под одеялото, за да събуди Аня. Тя изписка и отскочи назад. Русите коси се разпиляха по голите й рамене.

— Какво има, Юри? — Ококорените й очи сякаш питаха дали не се е побъркал.

Докосна устните й с пръст, за да я успокои, наведе се над нея и я целуна.

— Току-що получих чудесни новини по телефона. Трябва да вървя. Може да се върна още днес, а може и след седмица-две, но ако всичко мине по план, като си дойда, ще се махнем от тая дупка.

— И къде ще отидем?

Той я целуна пак, после смъкна завивката и целуна гърдите й една по една.

— На онова прекрасно местенце, за което отдавна си мечтаем! — Погали нежно косите й. — Там, където ще можем да живеем истински, да се оженим и да си имаме дечица.

Радостна усмивка озари лицето й.

— Само че, любов моя — Юри отново постави пръст на устните й, — нещата са както навремето: не знаеш къде съм, какво правя, нищо. Помниш си урока, нали?

На борда на Полет 66

Бренда Хопкинс отвори очи и видя командира, надвесен над нея.