Джон Нанс - Часовникът на Пандора

— Защо да не отлетим? — произнесе с равен тон. — Тук не ни оказват никаква помощ, а навън е вълчи студ. В пустинята поне ще е по-топло, пък и ще можем да излезем от самолета.

— Браво! На мама момченцето! Каквато и дивотия да ти наредят, ще я изпълниш, така ли?

Холанд въздъхна и реши да отмине личната обида. Роб явно се беше побъркал от страх.

— Дик, въпросът ти въобще не заслужава отговор.

— Върви по дяволите! Дадох ти пълна свобода да упражняваш правата си на командир, ама като стана напечено, спря да мислиш и взе послушно да им изпълняваш идиотските заповеди! Компанията очаква командирите й да имат ръководни умения, а не да лазят като мижитурки! Ей богу, такова мекотело като теб не съм виждал досега!

— Помолих те за съвет, Дик, а не за тъпи ругатни. Пак те питам: щом смяташ, че не се справям с проблема, какво би направил на мое място?

— Първо на първо, бих им показал, че не могат да ме разиграват както си щат!

— Искаш ли да поемеш управлението на самолета? — запита спокойно Холанд.

— Напротив, искам ти да си свършиш работата като хората!

— С други думи, да откажа да се подчиня, така ли?

— Естествено, че ще откажеш! Или летим за Щатите, или си оставаме тук! Според правилника нашето си е чиста проба „извънреден случай при полет“. Веднъж като им се озъбиш, ще видиш как оня тъпанар вицепрезидентът моментално ще се обади в Белия дом и ще им съобщи: „Съжалявам, но командирът упражнява правата си при извънреден случай и вие просто нямате думата!“.

— Дик, аз съм доста по-възрастен от теб…

— Нима? — изсмя се презрително Роб. — Не си личи по първолашкото ти поведение!

Холанд пренебрегна злобното подмятане.

— Дик, смятам, че по-дълго от тебе съм се борил със системата. Откак напуснахме Франкфурт, два пъти се опитахме да обявим „извънреден случай при полет“. И какво? Никаква полза!

— Опитахме се, ама пред разните там правителства, а аз ти говоря за нашата загубена компания!

— Вече става дума и за нашето собствено правителство — отвърна Холанд. — А що се отнася до компанията, не ти ли минава през ума, че вицепрезидентът може за нула време да ни уволни и двамата?

— А, значи това било! Друго не те интересува, освен да си запазиш шибаната службичка!

Холанд рипна и заканително тикна показалец в лицето му.

— Ще се държиш прилично, ясно ли е, инспекторе? От теб очаквам да проявиш малко професионализъм, а не да бълваш каруцарски мръсотии в кабината ми!

Роб се стресна и взе да отваря и затваря уста като риба.

— Добре де — каза най-сетне, — въпросът не е там. Имам предвид, че уж си командир, а се оставяш да те водят за носа!

— Твоя милост не би се подчинил, така ли?

— Точно така.

— И имаш наглостта да ми го кажеш точно ти, дето ми наду главата с наставления за строго спазване на всички правила?!

Роб размаха ръце уж от досада.

— Добрият командир знае кога да каже на компанията да върви на майната си и сам да реши как да постъпи.

— Значи като добър командир следва да вземам собствени решения?

— Най-после позна!

— Добре, господинчо. Решавам, че най-правилният ход е да изпълня заповедта на компанията и да подкарам самолета към Африка.

— Ама ти май наистина нищо не разбираш, Джеймс.

— Виж какво…

— Най-правилният ход ще е да не им се подчиниш!

— Слушай, до гуша ми дойде от приказките ти! Или ще престанеш да ме тормозиш, или… — Холанд се разрови в чантата си и тръшна летателната си книжка в скута на Роб.

— Това пък какво е? — възкликна Роб.

Холанд се надигна, подпря длани на хълбоците си и се наведе над него заплашително.

— Сега ще видиш какво е, гаден подлецо! — изръмжа. Едва овладяваше гнева си. — Или веднага ще сложиш подписа си, сополанко нещастен, или ще докажеш, че си мъж, и ще поемеш управлението на самолета!

Роб не издържа на свирепия му поглед. Да поеме управлението и сам да взима всички решения? Точно сега? И дума да не става! Бръкна в джоба на ризата си и безмълвно извади писалката.

Киев, Украйна

Събота, 23 декември, 4:28 ч (0228 Z)

Кой знае откога звънеше телефонът в мразовитата ранна утрин, та да прекъсне сладките сънища на Юри Стеблинко: най-сетне беше станал космонавт и летеше в Космоса към… Е, вече нямаше значение къде. Образите бързо избледняха и се изпариха.

Още не се бе зазорило, когато отвори очи. Лежеше по гръб в непрогледния мрак, затоплен от пухкавото тяло на Аня. Косите й галеха лицето му, парфюмът й гъделичкаше ноздрите му. Резкият пронизителен писък на телефона почти заглушаваше тихичкото й хъркане. Той се опита да стане от леглото, но телата им още бяха слети. С нежна усмивка внимателно я обърна настрани, зави я грижливо и застана гол в леденостудената стая.