Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Възрастен мъж, прегърбен от тежестта на годините, но с ясен и интелигентен поглед, пристъпи към него.

— Капитане, аз съм Хоумър Кнутсен, бивш пилот от „Пан Ам“. Имам трийсет и четири години стаж, бил съм командир и на „Боинг 747“.

Холанд се здрависа и усети старческия тремор в учудващо едрата му длан.

— Много добре направихте, че слязохте при нас — продължи Кнутсен. — Исках само да ви кажа да не се отчайвате. И аз съм попадал в наглед безизходни ситуации, но в крайна сметка нещата някак се оправят.

— Благодаря ви — отвърна искрено Холанд и продължи по пътеката.

Думите на старицата не излизаха от главата му: „Вие не мислите за себе си!“.

Въпросите и оплакванията отново заваляха от всички страни.

— Капитане, аз трябва на всяка цена да се прибера вкъщи преди Коледа!

— Капитане, вашата стюардеса беше безкрайно груба с мен, когато я попитах за вируса, но аз съм микробиолог и мога да помогна да се изяснят нещата.

— Капитане, умираме от глад, а стюардесите отказват да ни сервират!

— Капитане, известно ли ви е каква смрад е в тоалетните?!

— Капитане, лекарството на мъжа ми е в чантата, която дадохме на багаж. След няколко часа той ще има нужда от него. Какво ще правим?

Холанд повери жената с лекарството на една от стюардесите и отиде в кухничката при Барб.

— Готови сме със закуската — съобщи тя. — Смятах да почакаме поне докъм шест часа, но ако искаш, можем да я сервираме сега. Или пък да им дадем соленки, фъстъци и напитки и да загасим осветлението с надеждата, че ще заспят.

— По-добре задръж закуската и им дай другите неща. Аз с какво да помогна?

— Затопли още малко салона, за да заспят по-лесно.

— Добре.

— А кога ще изнесем трупа на професора? — попита неочаквано Барб.

Холанд сви рамене.

— Не знам, чакаме нареждане. Защо се интересуваш?

— В туристическата класа има едно момче с гипсиран крак, който вече взе да се подува. Швейцарският лекар каза, че трябва да се постави на високо. Мислехме да настаним момчето в едно от леглата горе, ама… Не искам да го местим преди… нали разбираш, професор Хелмс…

— Дръпнете завесата, така че тялото да не се вижда, и го положете в някой от големите чували за смет. Неудобно ми е да говоря по този въпрос, но най-добре Бренда и докторът да свършат тази работа, понеже и без това са били в допир с него. Другите легла би трябвало да са безопасни.

— Ясно. — Барб хвана брадичката му и нежно се взря в лицето му. — Джеймс, ако тая история продължи още, редно е екипажът да почне да спи на смени. Отнася се и за теб — изглеждаш много уморен. Имаш ли нужда от нещо?

Холанд я потупа по рамото.

— За начало едно кило адреналин и седемдесет-осемдесет тона гориво!

— Ще склониш ли на два витамина и една кока-кола?

— Бива! — засмя се той. — Нали трябва пак да кръстосам самолета и да изслушам всички пътници!

Лапна хапчетата и на няколко големи глътки изпи кока-колата.

Интеркомът иззвъня. Барб вдигна слушалката и почти веднага му я подаде.

— Търси те партньорът ти отгоре.

— Какво има, Дик? — попита учудено Холанд. После изразът на лицето му се промени, той се усмихна широко и затвори телефона.

— Е? — не се стърпя Барб. — Изплюй камъчето.

— Зареждат ни с гориво. Явно са размислили и ще ни пуснат да си ходим.

Понечи да си тръгне, но Барб се изпречи на пътя му и го хвана за раменете.

— Какво значи „ще ни пуснат“, Джеймс? — попита настойчиво. — Мислех, че сме останали тук по наш избор, а излиза, че са ни задържали насила, така ли?

— Ами, Барб…

— Джеймс, много те моля, поне своите хора не се опитвай да лъжеш.

— Не съм излъгал, Барб. Просто бяха казали, че няма да ни заредят, докато не получат изрична заповед, тоест след като компанията реши на кое летище в САЩ ще кацнем. Явно вече са взели решение.

— Е… добре, щом казваш — рече тя с недоверие.

Той се отскубна и с бърза крачка излезе от кухнята.

Холанд се върна в пилотската кабина. Роб се беше вторачил в таблото.

— Както от скука зяпах в горивомера, Джеймс, нивото изведнъж взе да се качва. После ми съобщиха, че са получили нареждане да напълнят резервоарите, но не благоволиха да дадат повече обяснения.

— Говори ли с Далас?

— Още не.

Холанд успя веднага да се свърже с управата на компанията.

— Решихме да ви преместим на по-безопасно място, Джеймс. — Вицепрезидентът сякаш го очакваше на телефона.

— По-безопасно ли? В какъв смисъл по-безопасно? Та ние тук сме в пълна безопасност!