Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Лиза продължаваше да върви напред. Холанд добре знаеше какво може да очаква от охраната: засега само предупреждаваха, но пресече ли някой линията… Слезе от стълбата и мигом се чу пукотевица. Няколко куршума отскочиха от площадката пред него. Въоръжените му махнаха с ръка да се прибира и се опитаха да привлекат вниманието на Лиза — строиха се в две редици и насочиха оръжие към нея. Явно се готвеха да стрелят така, че да не засегнат самолета. Защитните им шлемове и воят на вятъра пречеха на Холанд да чува гласовете им, но жестовете им бяха недвусмислени. Даваха му знак да се връща обратно. Той събра ръцете си във фуния и извика:

— Недейте! Тя не е на себе си! Болна е!

Вятърът отнесе думите му. Той пристъпи напред и нова серия куршуми надупчиха бетона пред носовете на обувките му. Отскочи назад. Двама отляво бяха приклекнали и се прицелваха в него, а един отдясно се целеше в Лиза. Четвърти отзад бе свалил скафандъра си и държеше мегафон.

— Спрете, или ще стреляме! Останете на място — и вие, госпожо, и господинът до стълбата! Още една крачка, и ще сме принудени да стреляме на месо!

Повтори и потрети предупреждението, но Лиза продължи да пристъпя към въжето като сомнамбул. Холанд размаха ръце и отново се развика, че жената е болна, луда, разстроена… Още два автомата отдясно се прицелиха в нея. Той се отмести встрани и дулата отляво проследиха движението му. Пръстите на стрелците заиграха върху спусъците.

— Лиза, моля те, спри! — изкрещя той с все сила. — Децата ти са при нас в самолета!

Тя продължаваше да върви бавно и невъзмутимо. Вече беше на два-три метра от въжето. Всеки един от охраната можеше да я хване и да я задържи, но никой не посмя. Холанд знаеше, че няма да рискуват. Бяха им казали, че пътниците на боинга пренасят зараза — докоснеш ли ги, умираш!

Гласът от мегафона ревеше вече неистово. Нова пукотевица раздра въздуха. Един куршум изсвистя над главата й.

Сякаш нищо не бе в състояние да я спре. Застанал на горното стъпало на стълбата, Кийт отчаяно я умоляваше да се върне.

Командирът на отряда свали мегафона и издаде някаква заповед. Един от автоматите се прицели в краката й.

— Не! — изкряска Холанд. — Не стреляйте! Тя е луда!

На метър от въжето Лиза внезапно спря, обърна се с гръб към охраната и погледна вяло към самолета. Трепереше от студ в тънката си рокля. Вятърът шибаше лицето й и развяваше косите й назад.

Трите автомата отдясно се снижиха и насочиха цеви в земята.

Холанд я подканваше нежно с ръка, без да е сигурен, че тя го вижда.

Кийт Ериксън заслиза по стълбата.

— Лиза, миличка! Моля те! — извика той през сълзи. — Обичам те! Върни се при мен и при децата! Моля те, Лиза!

Тя го гледаше втренчено. Той стъпи на земята и понечи да се затича към нея, но Холанд го сграбчи за раменете. Още няколко куршума изсвистяха до тях.

— Това е жена ми! Не стреляйте! — изпищя Ериксън.

Лиза се сепна, обгърна с длани главата си, после бавно разпери ръце встрани и застина в тази поза. Полицаите отново се прицелиха в нея. В същия миг тя се завъртя и се втурна напред с истеричен писък.

Полицаите се стъписаха. Една и съща мисъл минаваше през ума на всички: жената идва от самолета и носи сигурна смърт. Имаха заповед — прекоси ли някой въжето, да го застрелят.

Кийт Ериксън се опита да се отскубне и отново да хукне подир Лиза, но Холанд го повали на земята. Изстрелите отекнаха в ушите им почти в същия миг.

Простреляното тяло на Лиза Ериксън се свлече на бетонената настилка, плъзна се по леда и спря във въжето. Наоколо постепенно се разля алена локва. Ужасени от гледката, стрелците се вцепениха, после един от тях пристъпи към мястото, клекна и побутна безжизнената купчинка с автомата си.

Човекът с мегафона заповяда на Холанд и Кийт веднага да се приберат в самолета.

— Боже мой, божичко! — хлипаше Кийт, обезумял от ужас. Вперил поглед в трупа на Лиза, той взе да се боричка с Холанд.

— Недей, и теб ще застрелят! Помисли за децата си! Децата ти имат нужда от теб, чуваш ли?

Повлече го нагоре по стълбата, предаде го на грижите на Барб и започна да обяснява какво се е случило.

— Знам — прекъсна го Барб. — Всички знаят.

— Заведи го на втория етаж — каза тихо Холанд.

— По дяволите, къде ви е командирът?! — стресна ги непознат глас.

Един от полицаите се бе изкачил до най-горното стъпало. Думите му, макар и заглушени от защитния шлем, се чуваха ясно и отчетливо.

Холанд подаде глава през отворената врата.