Джон Нанс - Часовникът на Пандора

— Мръсни копелета! — изрева той на сантиметър от маскираното лице. — Тази клета женица ли ви уплаши? На терорист ли ви приличаше? Защо я убихте? Оставихте децата й сираци!

— Вижте какво, капитане, много добре знаехте, че никой не може да излиза. — Полицаят като че ли бе разстроен. — Заповядали са ни да стреляме по всеки, който се опита да пресече линията. Дадохме и на двама ви достатъчно възможност да се приберете! Ако бях изпълнил стриктно заповедта, трябваше да разстрелям и вас!

Холанд поклати отчаяно глава.

— Не видяхте ли, че тя е психично болна?

— Трябваше да я спрем, сър. Имахме изрична заповед. Не можехме да я оставим да избяга. Предупредихме я, а и вас също!

Холанд го погледна тъжно. Нямаше смисъл да спори.

— А какво ще стане с тялото й?

Няколко души вече покриваха с платнище дребната фигурка на пистата.

— Не знам, не зависи от мене, сър. Ще ви информираме своевременно. А сега да приключим с товаренето на храната, да изнесем трупа от самолета и да затворим вратата. И моля ви, кажете на пътниците си, че ако още някой припари навън, ще го разстреляме на място без предупреждение.

Холанд кипна. В гърдите му се надигна неудържим гняв. Вкопчи пръсти в гащеризона на полицая и го придърпа към себе си. Противно на очакванията му онзи не оказа съпротива.

— Нищожество! Жалко дребно роботче! А какво ще направиш, ако всички излезем оттук накуп? Ще ни избиеш до един, така ли?

Полицаят се поколеба, после кимна утвърдително.

— Така, капитане — ще настане истинска сеч. Сигурно до края на живота си ще се измъчваме от угризения, но заповедта е ясна и категорична. Опитахме се да ви предупредим.

С неимоверни усилия Барб Ролинс продължи да изпълнява задълженията си и след убийството. Изчака да изнесат трупа на Ърнест Хелмс и да приключат с доставката на храната, после затвори вратата и се качи горе. Обгради с въженце леглото на професора, дръпна завеската, настани младежа със счупения крак на друго легло и слезе обратно в салона.

Бренда я пресрещна със съкрушен вид.

— Барб, щом толкова се страхуват от нас, че чак са готови да ни разстрелят, значи положението наистина е много сериозно!

— Успокой се, мила, всичко ще се оправи. Нали знаеш, че тревогата е фалшива!

— Не, Барб, май въобще не е фалшива!

Барб я прегърна през раменете.

— Виж какво, ония навън явно са се паникьосали, ние тук обаче знаем, че Хелмс умря от сърдечен удар.

Бренда затвори очи и поклати глава.

— Бренда, чуй ме. Те смятат, че пренасяме зараза, която е в състояние да погуби човечеството, но според Джеймс това е невъзможно.

— А той откъде знае? Опитва се да ни успокои, но няма как да знае със сигурност.

— Ти пък да не би да знаеш? — попита Барб доста по-остро, отколкото възнамеряваше.

Бренда я погледна печално и кимна.

Барб отмести ръце от раменете й. Студените тръпки на страха отново я полазиха. Беше се примирила, че няма да посрещне Коледа у дома с мъжа си и че ще трябва да отложат празненството с ден-два. Но вече се питаше дали въобще някога пак ще го види.

Бренда се бе вторачила в пода. Когато проговори, гласът й бе толкова тих, че едва се чуваше.

— Май мисис Ериксън извади най-голям късмет.

ЦРУ — Лангли, Вирджиния

Петък, 22 декември, 23:00 ч (0400 Z)

През една кратка почивка в заседателната зала малко след полунощ Шери Елис заговори на Ръсти Сандърс за шефа си, при когото работеше от четири години.

— Понякога Джонатан Рот е като непробиваема стена — изрази се образно тя. — Стена, градена тухла по тухла, пласт по пласт в продължение на години… Всичко произтича от кариерата му на таен агент и едновременно с това заклет бюрократ. И мислите, и действията му са съвсем непредсказуеми. Понякога решава най-сложни задачи за секунди, а друг път е в състояние да направи от мухата слон. — Шери присви светлозелените си очи и леко се усмихна.

Сандърс я бе наблюдавал с нарастващ интерес през дългите часове, прекарани заедно в залата. Беше млада, дребничка и красива, интелигентна и самоуверена. Привличаше го не само хубостта й, но и хапливият й хумор, и спокойната й деловитост. Знаеше, че моментът не е подходящ за подобни мисли, но времето се точеше едва-едва, страшната дилема за съдбата на полет 66 ставаше все по-неразрешима и напрегнатият му мозък имаше нужда от разтоварване.

— А на вас Рот харесва ли ви като човек?

— Защо питате? — вирна брадичка тя.

— От най-обикновено любопитство — отвърна Ръсти. — Нали знаете, че работя долу, в мазето, и нямам възможност да се запозная със супершпионите и големите клечки.