Джон Нанс - Часовникът на Пандора

— Знам — кимна Бренда. — Но щом ни качват горе, значи няма никакво… абсолютно никакво…

— Съмнение ли? За какво? — Барб тутакси съжали за въпроса си. — Глупости!

— Не са глупости! — изхлипа Бренда.

— Хайде, моето момиче, не се тревожи. Стегни се, намери Ди и се качете горе. Приеми го като малък платен отпуск.

Бренда се изправи плахо — краката й трепереха и тя с ужас си спомни как помогна на Хелмс да се качи в самолета. Лицето му гореше от температура, беше облян в пот и се оплакваше, че се чувства много зле. Спомни си и устните му, докато се опитваше да му вдъхне живот, както и паниката в очите му, преди да загуби съзнание.

А на мен колко ли часа живот ми остават? — запита се тя в паника.

Военновъздушна база Кефлавик

Исландия

Снежна виелица бушуваше гневно в мразовитата арктическа нощ, но въпреки намалената видимост дежурният офицер на кулата отдавна бе забелязал необичайното оживление на пистата. Изгаряше от любопитство. Когато обаче се обади на наземния контрол, оттам го скастриха да не задава излишни въпроси. Никой не искаше да му каже какво става.

— Еди, я виж тук! Придвижват голямата стълба към западния сектор! — Подаде бинокъла на помощника си: — Първо пратиха сума ти коли и камионетки, голям влекач за буксиране, а сега и стълбата!

— Това не е ли стълбата за „Боинг 747“ и други от този калибър?

— Точно така. Което означава, че… — Дежурният замълча многозначително и впери изпитателен поглед в подчинения си. Очакваше той да довърши собствената му мисъл.

— Какво? А, да. Или отклоняват някой пътнически самолет и нищо не са ни съобщили, или пък… А, ясно, чудите се дали не е ВВС 1, нали? Дали не е президентският боинг!

— Нали и те използват 747?

— Съжалявам, но трябва да ви разочаровам. Президентът е в Колумбия. Държа реч тази вечер, предаваха я по Си Ен Ен.

Шефът грабна отново бинокъла. По цялата писта сновяха коли, а отгоре кръжаха двата изтребителя Ф-15 — нещо наистина необичайно.

— А възможно ли е всъщност… — започна помощникът.

— Какво?

— Си Ен Ен непрекъснато преповтаря някаква история за американски самолет, на който цяла Европа отказвала разрешение за кацане, понеже на борда имало болен.

— Е, и?

— Възможно ли е точно той да се насочва насам?

Шефът се обърна, погледна към радара и в същия миг на екрана бавно изплува обектът, задаващ се откъм запад.

На борда на Полет 66

Джеймс Холанд провери още веднъж честотата на инструменталната система за кацане в Кефлавик и подаде команда за спускане на колесника. След като получиха разрешение за кацане в базата, изтребителите се поотдалечиха от „Куантъм“-66. Самолетът вече беше на седем километра височина и Холанд включи светлините за кацане. Очакваше дежурните в кулата да скочат и да се задействат, тъй като светлините на боинга бяха съвсем различни от тези на изтребителите, но не последва никаква реакция. Плавно отне двигателите, намали скоростта и насочи самолета към кулата.

Отдясно веднага пристигнаха две малки пилотки със светещ надпис „Следвай колата!“, а от кулата съобщиха:

— Шейсет и шест, следвайте пилотките. Не отваряйте никакви врати или люкове, включително в пилотската кабина, до второ нареждане.

— Прието.

Холанд излезе от пътеката за рулиране и зави леко на запад. Насреща си видя необяснимо голям брой коли, но не и цистерна за гориво. За сметка на това ги очакваше пожарна кола. Холанд и Роб се изненадаха от присъствието й, но и двамата се стъписаха, когато вместо пожарникари в типичните обемисти костюми на пътя им се изпречи човек в пълна космонавтска екипировка и размаха две светещи палки.

Холанд се подчини на сигналите му, зави на изток, изключи фаровете за рулиране и спря. През прозореца видя как стълбата си стои на място, а към самолета се приближават още хора в защитно облекло и всеки от тях държи нещо в ръка.

— Какво става? — попита Роб.

Холанд погледна през стъклото, но снегът и слабите осветители затрудняваха зрението му.

— Отсам има цяла гвардия пожарникари, а и още пристигат! — продължи Роб. — Какво става, по дяволите? Да не би да са загрели спирачките?

— Включи светлините за приземяване! — нареди Холанд.

Роб разбра, че работата е сериозна и се подчини. Ослепени от внезапната ярка светлина, космонавтите отвън отскочиха назад и вдигнаха ръце, сякаш се предават.

Дик Роб се наведе напред и се взря в странната им екипировка. Май не носеха обичайните сребристи защитни костюми — всъщност изобщо не бяха в пожарникарско облекло.