Джон Нанс - Часовникът на Пандора

Барб мина бавно през туристическата класа и се постара да срещне погледа на колкото може повече пътници — обичаше хората, макар че нюйоркските й навици понякога й пречеха да го покаже. Усмихваше се и се опитваше да не изневери на обичайната си любезност, защото от все сърце й се искаше кризата да премине и всичко да завърши спокойно, като при най-нормален полет.

Докато вървеше по пътеката и разглеждаше пътниците, наум правеше характеристика на всеки един от тях, сякаш четеше пасажи от готови записки.

Ето го младежа с гипсиран крак, дето му помогнах да се качи. Много мило и възпитано момче. Патериците му са в багажното на първа класа. Паднал на ски. Къде каза? А, да, в Швейцария. И хубавец, и смелчага, сигурно го боли, но не го показва. Харесал си е онази красива млада германка и тайничко от родителите си я съзерцава. Хормони в атака! Не ще да е на повече от деветнайсет години — опасна възраст. Ето, пак я поглежда скришом. Не забелязва, че го наблюдавам. А, видя ме. Как се изчерви само! Ама и тя го поглежда! Работата става интересна.

Хормони… Да, ето и онази двойка там, дето само се милват и галят. Охо, тя се гушка в него, а той придърпва одеялото. Старият номер с одеялото! Тя ми се усмихва невинно, сякаш няма начин да се досетя къде са им ръцете!

Барб се засмя. И тя самата не един път бе правила това, което правеха двамата. Номерът е да гледаш невъзмутимо и да не се издаваш, че ти е кеф…

По-назад седяха дебел господин и възрастна дама — вероятно майка и син, макар че подобни предположения често се оказваха неверни. Мъжът наблюдаваше друга двойка от отсрещната страна. Барб обърна глава натам.

Млада жена хапеше нервно юмрука си, хлипаше неудържимо и притискаше телефонна слушалка до гърдите си, докато съпругът й се опитваше да я успокои.

— Извинете — наведе се над него Барб, — мога ли да ви помогна с нещо?

Кийт Ериксън я погледна отчаяно и разпери ръце.

— Не знам как да я утеша. Когато командирът съобщи, че може да закъснеем с няколко дни и да пропуснем Коледа, тя така се разстрои, че е далеч от децата…

Лиза Ериксън извади юмрука от устата си и проплака с тънко, едва доловимо гласче:

— Нали не е вярно? Моля ви, кажете, че не е вярно! Не можем да пропуснем Коледа! Аз трябва да се върна у дома, дечицата имат нужда от мен!

Барб се опита да срещне погледа й.

— Мисис…

— Ериксън — каза съпругът й. — Лиза.

— Лиза, чуйте ме внимателно: всичко ще се оправи и сигурно ще успеете да се приберете за Коледа. Капитанът всъщност ви подготви за онова, което можете да очаквате само в най, най-краен случай. Повярвайте ми, всичко ще бъде наред. Телефона ли искате да използвате?

Лиза Ериксън кимна като уплашено дете, извърна глава към прозореца и отново пъхна юмрук в устата си.

— Моля да ме извините — прошепна Кийт в ухото на Барб. — Ще й мине. Вече използвахме телефона. Тя просто не е… не е на себе си.

Барб откри Бренда в задната кухничка. Стоеше сама до вратата, докато другите стюардеси приготвяха набързо вечерята.

— Как си, моето момиче? — Барб постави ръка на рамото й.

— Добре съм — излъга Бренда с тъжна усмивка.

Барб споделяше тревогата й и не искаше да я разстройва допълнително, но командирът я бе натоварил с тежка задача и сега трябваше да я изпълни.

— Нали чу обръщението на капитана? — попита тихичко.

— Всичко чух, Барб. Божичко, това е най-кошмарният полет в живота ми! — Гласът й се разтрепери и очите й се напълниха със сълзи. — Барб, страх ме е! Аз ще се разболея… Нали го пипах, дишах му в устата… От каквото и да е бил болен, вече със сигурност съм го прихванала… Не знам какво е било, но той умря, значи и аз…

Барб седна до нея и я прегърна.

— Бренда, ще видиш, че всичко ще се оправи. Не е задължително и ти да се разболееш. Пък и мистър Хелмс беше доста по-възрастен от тебе и сигурно по начало си е имал проблеми със здравето.

Бренда покри лицето си с длани и бавно поклати глава.

— Коя страна ще откаже кацане по Коледа само защото в самолета има пътник, болен от грип? Щом Европа и Англия се боят от нас, значи здравата сме я закъсали. Аз поне съм я закъсала здравата! — поправи се тя. — Затова и не помагам в кухнята, да не ги заразя.

Барб понечи да отрече подобна възможност, но осъзна, че Бренда е права.

— Бренда, нали капитанът искаше ти, Ди и всички, които са пипали болния, да се преместите горе? Там има много свободни места.

— Господи! — зина Бренда.

— Не се безпокой. Повярвай ми, всичко ще се оправи!